Лежах за пръв път в болницата и се чувствах гадно. Покрай мен имаше само възрастни жени, които пъшкаха и се оплакваха денонощно. Затова, когато ми позволиха да излизам от стаята, прекарвах цялото време навън. Така се запознах с Вальо. Болните лесно се познаваме по халатите. Той беше единственият долу-горе на моя възраст. Мъж с дребно телосложение и огромна брада, която обрамчваше цялото му лице.
Един ден приятелката ми ми дойде на свиждане, излязохме навън, седнахме на една пейка и аз се разплаках и й заобяснявах колко ми е неприятно, че съм в болницата. На една от съседните пейки беше седнал Вальо и нещо си драскаше. Като ме видя, че плача, се приближи и ми подаде листа, на който аз мислех, че си драска. Оказа се, че ми е направил карикатура. Запревивах се от смях.
Така се запознахме. Виждахме се всеки ден, докато ни изпишат. Разменихме се телефоните и си обещахме да се видим навън. Обаче не стана нужда да си звъним, срещнахме се на улицата. Аз бях с приятелката си, Вальо с няколко негови приятели. Покани ни на гости. Отидохме и си изкарахме супер. Започнахме често да се виждаме. С този човек винаги беше забавно. Изведнъж му хрумваха най-невероятни идеи.
Веднъж пак бяхме у тях. Беше вече зима. Сух студ. Топлехме се до печката, когато изведнъж се сети, че му липсвала елха и хукна с една брадва към колата си, щял да отиде до гората и да отсече елха. Тръгнах с него, не ми се искаше да го оставям сам. Останалите казаха, че ще ни чакат на топло. Колата на Вальо беше една раздрънкана зазка. Имах чувството, че ще се разпадне всеки момент, но въпреки всичко се движеше. Наближавахме вече гората, когато изведнъж заваля сняг. От небето падаха огромни парцали, пътят бързо побеля, а колата започна да се занася. И когато се опитахме да изкачим една височина, колата вместо напред се хлъзгаше назад все едно беше шейна. Фаровете пък запримигваха, сякаш всеки момент щяха да угаснат. Мен ме хвана страх, а Вальо се заливаше от смях. Най-накрая спря на едно равно място, слезе, направи един миниатюрен снежен човек и ми го подари. Каза, че се отказва да ходи за елха и се върнахме при останалите.
Събирахме се често. Хубава компания се беше заформила. Това продължи до момента, в който се появи Елза. Така и не разбрахме къде се бяха запознали с Вальо. Беше дребна жена с къса червеникава коса и цялата нашарена с татуировки. Беше вечно сърдита и недоволна, целият свят й беше крив. Никой от компанията не можеше да я понася. Обаче Вальо се влюби. Интересуваше го само и единствено Елза и прекъсна връзките си с нас. Разпродаде почти на безценица готовите си платна и харчеше парите си за капризите на Елза. Беше като омагьосан от тази жена. Заряза рисуването. Не отговаряше на телефонните ни обаждания. Изгуби се.
Не бях го виждала половин година и един ден го срещнах близо до къщи. Едва го познах, приличаше на клошар. Разказа ми, че когато парите свършили, Елза го напуснала и сега само пиел, искал да я забрави. Прегърнах го. Заведох го вкъщи и му казах да влиза в банята. Докато се къпеше, изхвърлих старите му дрипи. Брат ми му даде от дрехите си. Подстригахме го и оформихме брадата му. Казах му, че може да остане у дома колкото време иска . Проведохме и един сериозен разговор за пиенето, не можеше да се убива по този начин.
Вальо имаше желание за промяна. Не му беше лесно, но аз и цялата наша компания му помагахме с каквото можем. Обаче разбрах, че е добре, едва когато започна отново да рисува. Беше като трескав. Пред мен отново беше старият Вальо – художникът и приятелят. Организира изложба и картините му се продадоха като топъл хляб. Предложиха му преподавателско място и Вальо прие. Студентите го обожават. Нашият приятел успя да се измъкне от дупката, в която беше попаднал. Все още няма желание за връзка с жена, но и тази рана ще зарасне – затова сме ние, приятелите му, има цялата ни обич и подкрепа.
Автор: Сребрина
