С Ана се връщахме от планинско село, където бяхме ходили по работа. Карах внимателно, опитвайки се да избегна по-големите дупки, но пътят беше толкова лош, че усилията ми бяха напразни. Ръмеше дъждец и пътят беше мокър. По едно време дъждът се усили и небето почерня. Намалих още скоростта и тъкмо навреме – на един от завоите видяхме нападали камъни и не беше възможно да продължим напред. Спрях и точно се чудехме какво да правим, когато чухме ужасен тътен и едно парче скала се заби в шосето точно зад автомобила.
Бяхме в капан. Трябваше да излезем колкото се може по-бързо, защото имаше опасност да бъдем затрупани. И двамата бяхме леко облечени – по тениски и по къси панталони. Казах на Ана да вземе каквото носи, а то не беше много, и излязохме от колата. Сетих се, че съм идвал по тези места преди години и наблизо имаше малка хижа. Дъждът се превърна в буря. Задуха и силен вятър. Тънките ни дрехи вече бяха мокри. Не ни оставаше друг вариант освен да се опитаме да намерим хижата. Оставихме бележка в колата, ако някой ни търси да знае в каква посока сме се отправили, и тръгнахме.
Аз вървях напред и се опитвах да намеря пряк път. И двамата се спъвахме и падахме. Като че бяхме вървели цяла вечност, когато в далечината видях хижата. Съобщих добрата новина на Ана. Милата, държеше се мъжки, но личеше, че е изморена и изплашена. Най-накрая стигнахме. Не се виждаше да има признаци на живот. Опитах се да отворя вратата, но беше заключена. Налагаше се да я разбия, за да влезем и да се скрием от бурята. Не ми беше лесно, вратата беше здрава, но след няколко опита най-сетне се отвори и влязохме вътре.
Огледахме хижата. Представляваше една стая с камина, с наредени отстрани дърва, маса с четири стола, легло и готварска печка. По полиците се виждаха консерви и една бутилка ракия. Имаше течаща вода, баня и тоалетна. И двамата с Ана бяхме мокри до кости. Казах на зъзнещата си спътница да хвърля всички дрехи. Тя ме погледна невярващо, но това беше единственият начин да се стоплим. През това време аз запалих огъня и също съблякох дрехите си. Имаше едно-единствено одеяло на леглото и двамата се завихме с него. Усещах голото тяло на Ана допряно до моето. Беше студена като камък. Започнах да я разтривам, въпреки протестите й. Налях по чаша ракия, която се разля по вените ни. Огънят весело пращеше в камината. Ана седеше допряна до мен с притворени очи, а аз я бях прегърнал. Нежната й кожа ме докарваше до лудост и палавите ми ръце се заиграха с гърдите й. Имаше най-прекрасните гърди, които бях виждал някога. Възбуденото ми тяло я желаеше.
Ана се обърна към мен и също започна да плъзга пръсти по кожата ми. Докосваше ме навсякъде. Не издържах дълго, постлах одеялото пред камината и любих Ана, докато и двамата достигнахме до края. Изкарахме така цяла нощ. Шепнехме си нежни думи и се наслаждавахме на телата си. Навън бурята беснееше с пълна сила, но ние бяхме на топличко в хижата. Когато почувствахме глад, хапнахме от консервите, които намерихме по лавиците. Проспахме кажи-речи целия следващ ден. Нямахме връзка с останалия свят. Надигах се от кревата само да сложа дърва в огъня.
Дрехите ни отдавна бяха изсъхнали, но не можех да позволя на Ана да се облече – тялото й беше прекалено красиво, за да го крие в дрехи. Не спирахме да се докосваме. Любехме се. Тя заспиваше в прегръдките ми. Изкарахме така три дни. Когато бурята най-после спря, ми стана неприятно, искаше ми се да остана завинаги в хижата с тази невероятна жена, която вече обичах. По всичко изглеждаше, че и Ана споделя моите чувства. Около обяд чухме гласовете на спасителния отряд. Едва успяхме да се облечем и спасителите пристигнаха. Бяха намерили бележката в колата, когато отворили пътя, и успели да стигнат до хижата.
Прибрахме се в града. Не бяхме говорили нищо за бъдещето, но нямах намерение да изпусна тази прекрасна жена, с която случайността ме събра по този красив начин. Обадих й се по телефона. Срещнахме се, говорихме и повече не се разделихме.
Купих хижата като подарък за бъдещата си жена. В нея с Ана поддържаме жив огъня на нашата любов.
Автор: Александър Алексиев
