Разби ми сърцето. Разцепи го. Остави ме заради друга и повече не ме потърси. Мислех, че никога няма да го видя. А сега завися от него, от точната му ръка и от уменията му да оперира. Защото той е единственият, който извършва сърдечни трансплантации. А аз съм тази, която има нужда от ново сърце и нямам друг избор – или ме оперират, или край. Живее ми се. Имам още много неща да свърша на земята, деца имам, родители. И искам да използвам последния си шанс.
Още от ученичка имам проблеми със сърцето. Долу-горе от времето, когато се запознах с него. Лекарите казваха, че ще се оправя, но трябва да се пазя. Не трябваше да бягам и да се изморявам. Затова сядах с някоя книга и се усамотявах, докато съучениците ми играеха и се забавляваха. Той сядаше на една пейка наблизо до мен и също четеше. Отначало се срамувахме един от друг, но скоро станахме приятели. Беше красив младеж и аз се чудех защо не рита футбол с другите момчета или не бяга и скача като тях. Когато се поопознахме достатъчно, го попитах. Личеше, че не му е приятно да разговаря на тая тема, но все пак ми сподели тайната си. Левият му крак бил по-къс от десния по рождение с три сантиметра. Учудих се, защото въобще не му личеше като ходи, но той ми показа специалните обувки, които носи, за да не куца. На мен не ми пречеше, че има няколко сантиметра разлика между левия и десния му крак. На него пък не му правеше впечатление, че имам проблеми със сърцето. Двамата имахме сходни интереси и се допълвахме чудесно. Скоро бяхме неразделни. Случи се и това, което се случва между момче и момиче, които са все заедно – станахме гаджета.
Всичко вървеше добре. Него го приеха да учи медицина, а аз влязох в библиотекарския. Първата година от студентския живот не се случи нищо особено. После обаче нещата изведнъж се промениха. Той започна да се прибира все по-късно вечер. Казваше, че има много да учи. Разбрах от „доброжелатели“, че се среща с друга жена, една млада асистентка. Аз вече се виждах женена за него и новината за изневярата му направо ме остави без дъх. Имах чувството, че светът ми се разпада. А сърцето буквално ме болеше.
Няколко месеца си играхме на котка и мишка – аз се правех, че нищо не знам и се надявах нещата да се оправят, а той ми изневеряваше с асистентката. Докато накрая ме заряза и отиде да живее с нея. Аз се разболях от мъка. Месеците минаваха, болката вече не беше така силна и животът си продължаваше.
Скоро се запознах с един млад мъж и набързо се оженихме. Лекарите ме предупреждаваха, че е опасно да забременявам и да раждам, но аз исках деца. Родих две. Здравето ми се влошаваше от година на година. И сега положението е следното – или ми правят трансплантация, или… Завися изцяло от него, най-добрия хирург в страната, единствения, който прави този вид трансплантации, моята първа любов, човека, който навремето ми разби сърцето, а сега се надявам на него за още някоя и друга година живот.
Подготвят ме за трансплантацията. Той дойде да ме види. Каза да разчитам на него и че всичко ще бъде наред. И на мен ми се иска да му вярвам. Гледам го и все още ме боли – след толкова години болката е още там, в сърцето ми. Може би е прав и с новото сърце ще живея живота по нов начин. Надявам се да е прав. Пожелайте ми успех. И ми стискайте палци.
Автор: Сребрина
