На 15 години се влюбих. Изведнъж. Един ден просто погледнах момчето, с което сме израснали от деца с други очи. Не че беше красавец – по-скоро беше грозноват, но се влюбих. Той не променяше отношението си към мен, не знам не виждаше ли или не чувстваше нищо, но се надявах, че времето ще обърне нещата. Използвах всеки свободен момент да бъда близо до него, но без особен успех. Пораснахме и всеки отиде да учи в различен град. Виждахме се само през ваканциите на село. Веднъж се събрахме у тях цялата компания. Аз пих много. С напредването на вечерта всички си тръгнаха и останахме само двамата.
Той ме прегърна, но аз, не знам защо, го блъснах и понеже не го очакваше, падна и си удари главата в едни бутилки. При вида на кръвта изтрезнях набързо. Раната не беше дълбока, но кървеше обилно. Цяла нощ сменях превръзки и на сутринта и двамата заспахме изтощени.
Събудихме се към обяд и се любихме за пръв път.
На другия ден и двамата трябваше да заминем, защото започваше семестърът. След около месец се почувствах зле – повдигаше ми се, повръщах и нямах апетит. Имаше грип и мислех, че и аз съм се разболяла. След две седмици се пооправих и продължих да ходя на лекции. Минаха три месеца и си дадох сметка, че вече не помня откога не ми е идвал мензисът. Лекарят потвърди съмненията ми – бях бременна.
Понеже не поддържах никаква връзка с бащата на нероденото си дете, върнах се на село, да потърся начин да се свържа с него. Очакваше ме обаче неприятна изненада – през времето, което не бяхме се виждали, той се сгодил за своя състудентка. Не казах на никого за бременността ми. Вече беше късно да правя аборт в болницата. Намерих една пенсионирана акушерка и се оставих в ръцете й. Получих такъв кръвоизлив, че не знаех дали ще оживея. В крайна сметка се справих и продължих със студентския живот. Връщах се на село през ваканциите, но да гледам мъжа, когото обичах, с друга – беше цяло мъчение.
Започнах да ходя по гледачки – исках да ги разделя, не издържах да ги гледам заедно. Казаха ми да му дам да пие светена вида. Да но как да го направя? По него време работех в единствения местен бар, да си докарам някой лев през ваканцията. Замразих водата и я слагах в напитките – това лято цяло село пи светена вода. Те обаче не се разделиха и аз, отчаяна, се ожених за друг.
Мъжът ми искаше дете. След месеци без да забременея, отидохме на преглед и стана ясно, че не мога да имам деца. Мъжът ми започна да се отчуждава от мен. Аз плачех по цели нощи и не можех да проумея защо съдбата ме наказва по този жесток начин. Приятелите ме съветваха да си осиновя дете. Съпругът ми не искаше, но успях да се наложа и осиновихме момченце. Очакванията ми, че детето ще заздрави разпадащия се брак, се оказаха напразни и се видях разведена и с дете на ръце.
Върнах се в къщата на родителите ми, но животът на село не е за разведена жена с осиновено дете. Заминах за чужбина. Взех с мен и детето. Заживяхме в чуждата страна аз и синът ми. Но ходенето ми по мъките не беше свършило – синът ми започна да се оплаква, че го боли глава. Лекарите казаха, че постепенно ще загуби зрението си.
Тръгнахме по лекари – животът ми се превърна в ходене на работа и ходене по болниците. Чудех се дали ще издържа на цялото това напрежение. Един ден най-неочаквано телефонът звънна и беше той – любимият ми, човекът, когото не преставах да сънувам и да желая тайно. Разделил се с годеницата си искал да ме види. Онемях от радост. Разбрахме се кога тръгва и зачаках, нетърпението ми нямаше граници. Най-после щяхме да бъдем заедно! Живеех като насън – помагаше ми с детето, грижеше за мен, а нощите, нощите бяха вълшебни. Щастието ми обаче не трая дълго. Един ден споделих с него какво се беше случило с нашето бебе. Това беше краят на щастливите ни дни заедно. Мисля, че ме намрази в същия момент.
Започна да пие. Характерът му се промени от алкохола. Биеше ни с детето. Наричаше го \“копеле\“, а мен, мен ме наричаше всякак. Известно време живях с надеждата, че ще се промени, но в крайна сметка се разделихме. Животът ме наказа сурово, чудя се за кои грехове.
Единственото хубаво нещо в целия хаос е синът ми – лекарите успяха да го спасят и загуби само частично зрението си. Той е моят живот, моята радост и той ми дава сили да продължава напред в живота.
Автор: Сребрина
