Това е история за дечица и възрастни, които искат да изживеят и изпитат смелостта, но поради различни причини страхът в тях все още надделява.
Живеели в едно не много далечно бъдеще и в съвсем близка реалност до нашата красива и добра жена с нейния грижовен мъж. Разбирателство и хармония царели в техните отношения, уважавали се един друг и се обичали безкрайно. Спокойно и щастливо преминавали дните, мъжът работел като дърводелец в близкото село, а жена му гледала малкото им стопанство. Къщата им се намирала в равното поле в подножието на една висока и непристъпна планина. Притежавали две козички, няколко гълъба, малки зайчета, едно палаво коте и прекрасна градина. Жената се грижела и гледала с много любов животинките, цветята и растенията.
Сутрин, след като нахранела всички гладни душички, тя отивала в градината, която била любимото й място, и започвала да плеви, прекопава и полива. И говорела:
– Скъпите ми цветя, как сте тази сутрин? Къпинке, мила, добре ли спа? Люляче, ти жадно ли си?
Когато чуели гласа й, всички цветя сякаш по чудо започвали да отделят аромата си още по-наситено, а храстите шумолели с клонки и листенца…
Всяка сутрин, докато говорела с цветята, тя имала една мисъл в главата си и толкова силно желание в сърцето си, че то я поглъщало. Много, много силно искала да има дете. Когато била малка, баба й разказвала, че хората притежавали души и смисълът на съществуването им бил те да бъдат щастливи. Трудността идвала оттам, че когато човек не чувал душата, си той мислел и действал различно, т.е. не се чувствал щастлив. Това се получавало, когато умът и сърцето не били в синхрон. Сърцето притежавало огромна мощ, а умът творял и когато работели заедно, се случвали чудеса. Знанието, което жената наследила от баба си като малка, останало дълбоко в нея.
Когато се запознала с мъжа си, сънувала сън – глас в главата й, много спокойно говорел – Мила Едел, това е твоят мъж, с когото ти ще бъдеш толкова щастлива и ще живееш в хармония така, че душата ти ще пее. Единственото, което ще нарушава блаженството ви, е в трудността да заченете дете, но ти ще се успееш да преминеш това препятствие. Имай предвид, скъпа Едел, че дори и да ти предсказват бъдещето, то зависи единствено от твоя избор, защото бъдещето се сътворява в сегашния момент.
Едел разбрала, че в това е пътят към щастието им. Да се роди детенце от тяхната любов.
Оттогава всеки ден тя мислела и желаела рожбата. Някак усещала, че след като премине това препятствие, тя ще бъде трансформирана, по-силна, мъдра и зряла, а наградата й – детенцето, за което толкова мечтаела.
След една година Едел забременяла. Неописуемо било щастието – нейното и на мъжа й. След девет месеца родила едно сладко момченце, което изпълнило сърцата на родителите си с любов. Семейството живеело щастливо и се радвало на безоблачното си съществуване.
Но както знаете, на света живеят различни хора… И така, един ден пред вратата им се появил завистлив магьосник. Той бил много нещастен и творял с мислите си единствено беди за другите хора. Най-силно го привличало чуждото щастие – точно това, което му липсвало най-много.
Когато чул в селото за внезапното изцеление и забременяване на Едел, той се упътил към тяхната къща да се запознае с нея. Щом пристигнал и видял красотата на градината и хармоничното съжителстване на животните, завистта му пораснала… Той почукал на вратата… След минута му отворило едно чаровно и умно момченце. Корин тъкмо бил навършил 6 годинки. Веднага щом зърнал детето, магьосникът изрекъл заклинание, насочил ръце към него и Корин паднал на земята безчувствен. Липсата на любов, която магьосникът бил изпитвал като малък, го карала да бъде жесток и зъл към децата. След като приключил работата, за която бил дошъл, си тръгнал и оставил момчето да лежи на земята.
Когато майката намерила Корин, той спял непробудно. Събудил се след цели два дни и тогава разказал всичко, за магьосника и заклинанието. Когато обаче решил да стане от леглото, не успял, бил омагьосан и не можел да се движи от кръста надолу… Голяма била мъката на майката и бащата. Самият той, въпреки че бил малък, разбрал какво е загубил и плакал дълго и неутешимо.
Така изминали няколко месеца, след това година, още една… Корин прекарвал повечето време в градината с котето, козичките, гълъбите и зайчетата. Те все се гушкали в него, скачали наоколо и му се радвали, но най-големият му приятел било едно мишле, с което той се сприятелил веднага след срещата си с магьосника. Това мишле му помогнало много, защото знаело да прави номера като в цирка и го развеселявало и през деня и нощем, когато не успявал да заспи. Корин го нарекъл господин Сивко. Едел му ушила папийонка, таткото му направил колело, в което да тича, и през повечето време господин Сивко бил до момчето. Може би така се получава в живота, мислел си Корин, който вече бил на 8 години – винаги, когато си в беда, идва приятел, който да те утеши.
Един ден, докато седял в градината с всичките приятели около него, Корин видял високо в небето да се мярка сянка. „Не може да бъде!“ – помислил си той, „та това е орел, от тези, които живеят във високата планина.“ От две години той непрекъснато гледал планината и копнеел да може да се изкачи на върха й… Дали някога ще дойде денят, когато той ще може да прави сам стъпки и да ходи… Майка му разказала това, което знаела от баба си за пътешествието на душите и как те се развивали и пътят им понякога минавал през някои препятствия, за да могат те да научат това, от което имат нужда. Искал да знае как да помогне на душата си да разбере урока… Много мъдри мисли за едно малко момче.
Излязъл от размишленията си, когато орелът минал над главата му и се устремил към мястото в градината, където господин Сивко се забавлявал да си бърше мустаците и опашката. Вцепенен, Корин само успял да види как орелът прелетял над мишлето и с изкривените си нокти го сграбчил и отнесъл далече, далече към планината.
Плакал и укорявал себе си, че не бил до най-добрия си приятел в този момент и не успял да го спаси, измислял различни истории, ако бил тук в къщата, а не навън в градината и така нататък, и така нататък…
Минали няколко дни, Корин много мислил и след като не успял да намери причина за случилото се с господин Сивко, се обърнал към сърцето си и го попитал:
– Сърце мое, моля те, дай ми някакъв знак, за да знам дали ще видя пак моя най-добър приятел!
Сърцето му отговорило:
– Здравей, Корин, радвам се, че се сети за мен. Може би болката, която изпитваш, те накара да потърсиш отговорите чрез мен. Възрастните по-рядко се сещат за своите сърца, а вътре е всичко, което им е нужно. Те дори някак и с болката свикват, някои смятат за „нормални“ тъгата и страданията… колко тъжно.
Корин се зарадвал, че разбира езика на сърцето си и не се съмнявал, че това са неговите думи.
– Скъпи Корин, твоят приятел е жив и здрав и съвсем скоро ще го видиш. Господин Сивко се роди, когато ти беше омагьосан от злата магия. Неговото раждане има причина и тя е – твоето излекуване. Той е роден да бъде до теб и да ти помага. И още – ще разбереш, че с любовта, която вашата дружба е създала, може да бъдеш изцелен. Всички отговори ще откриваш в мен винаги, когато ме попиташ. Обичам те, Корин!
Момчето било безкрайно щастливо. Господин Сивко бил жив! Помислил си – „Дори никога да не го видя, мисълта, че е жив и се е спасил от орлите, е достатъчна, за да бъда спокоен.“ Много любов и мъдрост имало в сърцето му…
Сега да отидем малко по-далеч от къщата с градината, да се качим горе високо в планината и да видим какво наистина се случило с мишлето. След като орелът го хванал с краката си, господин Сивко припаднал. Събудил се вечерта, когато било тъмно вече и се огледал. “О, ужас!“ Намирал се в гнездото на орлите. Познал го веднага, защото когато бил малък в мишето училище в мазето на къщата на Корин, господин Най-знаещ Плъх им бил разказвал за страшните врагове на мишките. И най-свирепите котки били малки котешки ангелчета в сравнение с най-непохватния орел тийнейджър. Но едно нещо отличавало силно господин Сивко от неговите съученици. В часовете по практика, когато господин Най-знаещ Плъх се правел на свирепа котка или спускащ се орел, всички мишки търсели да избягат и да се скрият в най-тъмните кътчета. Получавало висока оценка това мишле, което било най-бързо и се вмъквало на най-скришното местенце.
Господин Сивко обаче винаги заставал срещу врага и казвал – „Аз няма да бягам! Аз имам право на щастливо съществуване!“ Това му донесло много разговори с родителите му и много забележки от учителя, но като че ли сърцето на господин Сивко било омагьосано – свивало се от страх, но някак си успявало да прескочи отвъд него, защото знаело – „Аз съм това, което съм и което съм избрал! Аз избирам да съм смел!“ Сърцето на господин Сивко на всеки урок избирало да е смело…
И този път се получило същото. Когато орелът кацнал в гнездото, мишлето му казало – „Аз няма да бягам! Аз имам право на щастливо съществуване!“
Орелът погледнал мишката в гнездото и си помислил – „Аз ли полудявам или тази мишка ми говори?“ Необикновено поведение за храна, всяка друга се опитвала да избяга. Незнайно защо решил да послуша какво има да му каже това мишле, а може би скучният му живот му бил дотежал и искал да се разсее. Господин Сивко прибрал лапички пред муцунката си и започнал да се моли:
– Моля те, господарю на небесата, пощади ме и аз ще ти разкажа историята на живота си.
Орелът не се чувствал много гладен, до обед оставал един час. Какво по-забавно от разказа на това мишле. И така господин Сивко му разказал историята си, как се родил в мазето на къщата на Корин, разказал за детството си, но най-разпалено той говорел за приятелството си с момчето. За него не била тайна и мечтата на Корин да се изкачи на най-стръмния връх на високата планина, която наричали Непристъпна.
Орелът останал много замислен, колко ли му било тежко на това момче да гледа всеки ден срещу себе си недостижимата си мечта… Дори заплакал… И, драги читатели, ако се чудите дали орлите могат да плачат – да, всеки, който има сърце може да плаче. Докато гледал разстроения орел, на господин Сивко му хрумнала чудесна идея…
Сега се връщаме отново в къщата, за да видим какво правил Корин. Той замечтано гледал към върха на планината и се усмихвал. Пролетта тази година продължавала дълго, дръвчетата и тревичките били наситено зелени, зайчетата си играели с котето, а малки гълъбчета се учели да летят… Момчето галело едно яренце в скута си и седяло на столчето, което татко му бил направил за него. Докато гледал към любимия си връх, в небето се появило малко ято птици, които той не можел да различи какви са, защото били далече.
Когато наближили, той ахнал – това били орли, които носели нещо като люлка, така му се сторило. Още повече се учудил, когато те наближили към градината и кацнали до него. Единият орел носил в краката си мишка – И, о, та това бил господин Сивко! Ура! Корин бил невероятно щастлив! Тогава мишлето изтичало и скочило в скута на стария си приятел и започнало да цвърчи. Двамата се разбирали чудесно, защото можели да си предават мисли, без да говорят – открили, че могат да го правят, когато се запознали. Смятали, че се е случило заради силното им желание да общуват. Сивко разказал какво станало в гнездото и как орелът силно се трогнал от тяхната история. Той и останалите орли решили да направят, каквото могат и зависело от тях да се изпълни мечтата на Корин. Самият Сивко оплел тази люлка, с която птиците щели да занесат Корин горе на върха на Непристъпна.
Еха! Мечтата му можела да се изпълни с помощта на приятеля му!
И така, сложили люлката до стола и Корин се настанил удобно в нея, помислил си, че е по-добре да не се обажда на родителите си, защото те едва ли биха одобрили такова голямо приключение дори ако става въпрос за неговата мечта. Възрастните все решавали разумно и много често изпускали прекрасни възможности в живота си.
Орлите хванали по един край от люлката в клюновете си и понесли момчето и господин Сивко към планината. Занесли ли ги на най-високия връх, който бил много стръмен и само опитни алпинисти успявали да го изкачат. Корин се чувствал прекрасно! Ето, мечтата му се била сбъднала! Погледнал малкото мишле и внезапно чувство на дълбока и силна любов изпълнило сърцето му и след това цялото му тяло. Той усетил как това чувство се разпростира по краката му и те започнали да се събуждат, успял да размърда първоначално пръстите си, след това глезените, коленете и най-накрая успял да стане от люлката съвсем сам.
Направил първите се крачки там горе на върха на непристъпната планина. След като всички се нарадвали и насладили на случилото се, Корин пак седнал в люлката, за да бъде отнесен отново у дома, но с обещанието, че ще се върне на върха – този път обаче, ще се изкатери сам с алпинистка екипировка и може би татко му ще поиска да го придружи.
Не можете да си представите каква била радостта на родителите на Корин, когато той се върнал. Това бил най-щастливият миг за семейството.
След излекуването на детето им таткото и майката разбрали, че истинската любов и приятелство могат да развалят всяка магия, стига сърцето ти да е отворено и чисто. Разбрали, че мечтите трябва да се следват дори когато понякога разумът говори друго. Научили, че и в най-малкото сърчице като на господин Сивко може да има голяма смелост и че това е въпрос на избор.
От този момент нататък историята за момчето и мишлето се разказвала навсякъде, така и ние чухме за нея.
Автор: Мария
