Стоя пред прозореца. Нищо не правя – просто гледам навън. Напоследък все по-често се хващам така. Ако бях на брега на морето, щях да заставам пред него и да го гледам, да му говоря различни неща, да го питам. Или просто да слушам вълните.
Но тук няма море, има кръстовище. Има един петолъчник – пет улици се събират в едно, и тази пресечна точка е в моя обсег.
Застана ли зад прозореца, мога да видя как минава забързан светът – автомобилно или пък не – покрай мен и живота ми на наблюдател. Мога да проследя как пресичат улицата майки с деца на път за училище. Как се смеят колеги, прибирайки се от работа. Как набиват спирачки и правят опасен завой настървени мотористи. Иска ми се да можех да отпътувам, да прелетя над света, да обикалям морета и континенти. Да видя невиждани гледки, да се омеся с притегателни, шарени хора. Но нищо от това не се случва.
Стоя си тук, на този петлъчен кръстопът и никога никъде не отивам. Сякаш съм враснала в тази почва и потъвам все повече в нея. И неизменно поглеждам черешата пред дома – не много стара, но вече с изсъхнали клони от едната страна.
Тя е тук откакто се помня. Всяка пролет, щом се запъстрят черешките, хищни хлапета накацват по нея и клоните й увисват като на върба. Тази пролет имаше много плод, но валя доста и всичко изгни. Долу земята хрущи от костилки. Дали затова есента бе толкова милостива и щедра на слънце, та я подлъга и тя нацъфтя? Кратка надежда, родена без време! После студът я попари. Брат ми оряза клоните – сухите, както и тези, които му пречеха. „Болна е, каза, бих я отсякъл, но общината не дава! Макар дядката да я е садил…” Какво да му кажа? Че ми е жал. Моята жал няма да й помогне – никой не мисли за нея, не се грижи, не я лекува. Оставена на самотек, на произвола на времето, на дъждовете, на листните въшки и плодоядите. На доизживяване. Мина ми мисълта, че и с хората е така. Особено немощните, бавно „изсъхващи” и самотни. Нито да ги „отсекат”, нито да ги излекуват. Но какво бих могла да направя сама, как бих могла да й помогна, наблюдавайки отстрани, през прозореца?
Защото аз съм това – един наблюдател. Не винаги съм била такава, ала с времето само това ми остана. Помня една мъдра мисъл от моето детство: „Книгата е прозорецът към света.” А за мен този прозорец сега е книгата за света – но онзи навън, или другия, в мене…
Ето, сега виждам слънцето като залязва – денят си отива, а аз го изпращам с въздишка. Изчезва пред погледа ми, сякаш никога не е бил – в небитието. Един ден така ще си кажа и за живота – отмина. Дали не е тайна поличба, че още живея на ъгъл, от който се гледа на запад и ако искам да видя изгрева, ще трябва да ида навън, да изляза и то колкото мога по-рано.
Не, рано е да се сбогувам с деня!
Още е светло пред мен. Още имам какво да мечтая! И знам, бих могла, ако силно го искам. И ако много се постарая да се опитам да върна живота си – миг подир миг, да си спомня коя съм.
Да заживея отново.
Все пак съм човек, не череша!
Автор: Ния
