Бях женен от две години. Жена ми беше бременна и очаквахме първото си дете. Обичахме се много, но и доста често се карахме обикновено за глупости. После, разбира се, се сдобрявахме.
Една вечер си седяхме пред телевизора и от дума на дума пак се скарахме. Жена ми отиде да си легне, а аз, ядосан, тръшнах силно вратата и излязох да се поразходя. Не съм се бавил повече от половин час. Ядът ми мина, не трябваше да обръщам внимание, нали жена ми беше бременна и затова по-нервна от обикновено. Близо до вкъщи видях един мъж, който се качваше в колата си и ми се стори малко странен, но не му обърнах особено внимание. Поседях малко в хола и реших да отида и да се сдобря с жена ми. Влязох в спалнята и светнах лампата. Жена ми лежеше на леглото гола в локва кръв! Ужасен се наведох над нея – едва дишаше. Веднага се обадих на „Спешна помощ“.
Свързаха ме също с полицията и оттам ми казаха нищо да не пипам и да чакам, веднага тръгват. Нямах никаква мисъл в главата си. Какво се беше случило за краткото време, през което бях навън? Жена ми беше много зле. Лекари и полицаи вървяха напред-назад из къщи. Полицаите ме разпитваха. Аз исках да съм до жена ми. Беше истински хаос. Откарахме най-после жена ми в болницата. Оперираха я по спешност. Казаха, че е пребита с тежък предмет и е изнасилена. Операцията продължи часове. Успяха да спасят жена ми, но не се знаеше дали ще възстанови напълно паметта си. И нещо по-лошо – загубихме бебето. Имах чувството, че само лоши новини се сипят отвред. Обвинявах себе си защо бях излязъл – може би нямаше да се случи, ако бях останал вкъщи. Жена ми се бореше за живота си. Аз и родителите ни се редувахме да седим до леглото й. Това продължи около месец.
Един ден отивах да сменя майката на жена ми, когато двама полицаи ме спряха на входа на болницата и ме арестуваха. Сложиха ми белезници, натикаха ме в полицейската кола и ми прочетоха правата. Нищо не разбирах. В полицията ме пъхнаха в една стая и започнаха разпитите. Питаха ме дали ще си призная, че аз съм нападнал жена ми. Разкрещях им се – мръсните копелета май се подиграваха с мен. Какви бяха тези простотии? Полицаите ме изчакаха да се навикам и после ме информираха, че жена ми е започнала да говори и е посочила мен като нападател. Не вярвах на ушите си. Това не можеше да ми се случи. Започнах да се кикотя истерично. Пак крещях. После… После се успокоих, доколкото ми беше възможно, и попитах човешки полицаите какво става. Отново ми повториха същото – жена ми познала мен в лицето на нападателя си. Препоръчаха ми да си наема адвокат. Отказах. Знаех, че не съм аз. Защо тогава ми беше адвокат? Жена ми сигурно щеше да промени това, което беше казала – просто беше много болна още и не разсъждаваше ясно. Оставиха ме в ареста. Минаха дни. После месец. Жена ми не променяше показанията си – твърдеше, че аз съм я нападнал, пребил и изнасилил.
Наех адвокат. Надявах се той да ме успокои, но нищо подобно не се случи. Адвокатът ми каза, че положението ми е много сериозно. Мисля, че не вярваше, че съм невинен. Дойде време за процеса. Хората по улиците крещяха: „Смърт за изнасилвача на жени и убиеца на неродени бебета!“ В залата виждах само враждебни погледи. Никога няма да забравя показанията на жена ми. Все още много бледа и немощна, застана на свидетелското място. Започна да разказва за оная вечер, когато животът на всички ни обърна посоката си. Без да се колебае, ме посочи като мъжа, който й беше причинил толкова болка. Исках да говоря с нея, но не позволиха. За всички беше ясно, че виновникът е само един – аз.
Осъдиха ме. Единствено майка ми заплака, всички други в залата бяха доволни, че съм си получил заслуженото.
Влязох в затвора. Всеки човек има някаква представа за затворите, но всъщност тя няма нищо общо с действителността. Разбираш какво е затвор едва когато попаднеш там. Аз все пак не губех надежда – бях невинен и това щеше да се докаже. Обжалвах. И обжалвах. И обжалвах…. Мина година, после две, после осем – нищо не се променяше. Няколко пъти други затворници се опитваха да ме убият – никoй не обича изнасилвачи, а още по-малко убийци на деца – в очите им бях най-долната отрепка. Реших да се самоубия. Започнах да кроя планове как да сложа край на живота си. Определих си ден. После обаче някакъв глас ми шепнеше – невинен си, трябва да го докажеш, а не да се самоубиваш. Осъден бях единствено по показанията на жена ми – трябваше да има някаква улика, не можеше да няма начин.
Минаха още няколко години. Предложиха ми да се призная за виновен и щяха да намалят присъдата ми. Отказах – бях невинен, само трябваше да го докажа. През всичките тези години майка ми и баща ми се бореха заедно с мен. Не знаех, че са разпродали цялото имущество, за да плащат и да се опитват да докажат, че съм невинен.
Вече 16 години бях в затвора. Май нямаше да успея да докажа, че съм невинен. И тогава се случи чудото, което толкова отдавна чаках. Преразгледаха делото ми. Първото дело се основаваше единствено на показанията на жена ми – бившата ми вече жена. Сега се представиха нови доказателства – откриха ДНК, което не беше мое, на друг мъж, в момента също в затвор. Никoй не беше обърнал внимание на ДНК-то преди години – имаха свидетел и то какъв, самата оживяла жертва на престъплението. За мой късмет истинският извършител призна, че е подслушвал до прозореца как сме се карали, видял ме е да излизам от къщи и спокойно влязъл да свърши мръсното си деяние. Беше същият мъж, когото видях да се качва в колата си. Ах, защо не го знаех тогава?
Излязох на свобода. Платиха ми значителна сума пари заради прекараното в затвора време. Много хора обаче все още смятат, че аз съм виновен и сред тях е бившата ми жена. Не й се сърдя, тя също много е преживяла. Парите не заличават спомените, но нямам намерение да се предавам. Сега помагам на други затворници да преразгледат делата им.
В свободното си време уча право. Успях да върна отново къщата на майка ми и баща ми и сега тримата живеем заедно.
Автор: Александър Алексиев
