И аз го чаках. Дочаках го, той се върна. Но изглеждаше просто съсипан. Беше изпълнил думите си – казал на Мери, подал документите за развода, сега трябвало просто да чака. Не ми каза как е приела жена му истината, но нямаше нужда, аз знаех. Виждах и как се измъчва за дъщеря си. Осмелих се веднъж да го попитам дали не е по-добре да се откаже, да оставим нещата такива, каквито са. „Няма връщане – каза, – това. Даже да се откажеш от мен, аз няма да се откажа. Не мога.”
И така заживяхме ден за ден двама изгнаници от нашата любов. Айко намери квартира и в почивния ден ме вземаше от дома, в който работех. Винаги носеше роза – само една, ала винаги бяла. „Ти си моята северна роза – каза веднъж. – А това е душата ми, тя е твоя, това е.”
Понякога ходехме на ресторант, но по-често ми готвеше той и не излизахме до сутринта, когато трябваше да отидем на работа. Обаждахме се – всеки до близките си, казвахме си, че са добре, но макар да се стараехме да не мислим за неясното бъдеще, то ни дебнеше по ъглите и се стоварваше върху нас в сънищата. Често сънувах кошмари, а Айхан говореше нещо насън и споменаваше името на дъщеря си. И все пак може би щяхме да се справим, ако не се бяха случили поредица от събития, които ускориха развръзката на нещата.
Започнах да получавам кръвоизливи. Успокоявах Айхан: женски работи, ще се оправя. Бях имала и преди години, не беше нещо сериозно. Наближаваше да си ходя в отпуск и щях да отида при моя гинеколог, но се наложи още там да потърся лекарска помощ. Айхан дойде с мен, знаеше езика по-добре, а и наистина бе разтревожен. Резултатът от изследванията ни попари: имах тумор, за съжаление -лош. Трябваше ми лечение, което да започне по възможност веднага. Но не можех да го започна. Имах спестени пари, изтеглихме ги, Айхан чакаше да му платят заработеното. Но колкото и да правехме сметки, средствата ни нямаше да ми стигнат. На първо време можехме да заплатим лечението. Но после?
Реших, че е по-добре да се лекувам в България. Как доизкарах последните си работни дни, няма да ти разказвам. Мислех си за Айхан, който все пак получи развода, но му отнеха правото да се вижда с детето си. Заради мен. Мислех си за момчетата, как щяха те да ме приемат. За майка ми и баща ми. Как щяха да го понесат. Въпреки всичко те ме обичаха. Но най-много и с ужас си мислех за мен самата – какво ме очакваше утре и вдругиден, а после. Ще има ли после. Струваше ми се, че туморът ми расте с всяка минута, не, а с всяко вдишване. Но нямаше начин да тръгнем веднага.
Най-сетне се върнахме. Двамата. Той – за седмица, после отново си отиваше. А аз – докато оздравея. Или… Влязох в клиниката и се започна. Отначало всичко вървеше добре, преживях операцията, лъчетерапията. Химиотерапията – оцелях и от нея. Прибрах се при майка ми, брат ми се беше изнесъл и тя живееше сама. Беше разкарала последния си приятел и каза, че ще се грижи за мен, докато позакрепна. Но и тя не бе вече много добре. Айхан ни намери жена да ни помага. Казваше се Рамона и според нея името й значело бяла роза. „А твоето строга и сериозна“, – каза с усмивка. Изненадах се, че знае такива неща. Беше циганка, но работеше съвестно, беше добър човек. Казваше, че учила до осми клас, но я омъжили и дотам. Понякога я виждах как разглежда моите книги, учебници, стари тетрадки. Бях се приготвила да ги изхвърлям. „Защо – каза тогава – не се пробваш да учиш пак, сега може платено. Имаш пари.” Поклатих глава, но мисълта се загнезди в мен. Защо не, все още имам ума си, а пък децата… Те са вече големи, справят се и сами – жегна ме тази мисъл. Това ме измъчваше. Откакто се върнах в България, никой от тях не бе ме потърсил, а знаеха, че съм тук. Нито идваха, нито вдигаха телефоните. Бях им нужна, докато пращах пари, но сега нали вече не пращах.
Не издържах и помолих Рамона да ги наобиколи, да поразпита съседите. Да науча какво става с тях, как живеят. Здрави били, каза тя, но големият напуснал училище и работел, а малкият ходел уж. Като няма кой да ги стяга. Баща им съвсем се пропил, в някаква клиника го лекували, ама без резултат. Слушах и плачех без глас, а сълзите ми се стичаха, стичаха. Исках да стана и още сега да отида при тях и да ги прегърна. Излязох в антрето и посегнах да си взема якето, но без да искам закачих торбата с дрехите на Рамона. Тя падна и се показаха мои дрехи. Вкамених се, а после ги извадих – две блузи, жилетка, пола. Рамона излезе след мен и учудено ме изгледа: „Взех ги, каза, от един контейнер край тях. Здрави са, хубави са, ще ги изпера и готово. Едното за мен, другите – за децата”.
Не чух какво казваше, после съм припаднала. Едно беше ясно – аз вече съм мъртва за тях. Свършено е. Бяха ме изхвърлили от живота си като ненужен парцал. И всичко отиде по дяволите. Туморът пак се върна, пак операция, пак терапии. Само Айхан още не ме е отписал, ала докторът каза да се подготвям.
Автор: Ния
