Как съм се лъгала само, колко сляпа съм била, колко наивна. Светльо живееше своя живот и продължи да си бъде бохем и веселяк, а аз бях жената за вкъщи. А щом с баща ми се съберяха на маса, така си допадаха в пиенето, че се налагаше да ги влача и двамата до леглата. Но това сякаш не беше достатъчно, Светльо започна да ми посяга. Беше ме срам да излизам навън насинена, беше ме срам и да разкажа на някого. В крайна сметка аз бях решила да стане така, бях го избрала. И имахме вече не едно, а две деца. Къде да се дяна.
Добре, че една от комшийките ми беше по-близка. Мерал се казваше, Мери. Ходех у тях с децата – и тя имаше малко дете – да си играят, а ние пиехме по кафе. Тя познаеше много добре Светльо, бяха живели врата до врата. С нея споделях. Тогава пропуших с кафетата, малко по малко. Тя ми гледаше на кафе, ей тъй, къде на шега, къде сериозно, и все ми предсказваше голяма любов и пари. Майтапехме се и се надсмивахме над живота. Но майтап над живота не бива да се прави.
Айко – Айхан, мъжът на Мерал, се прибра от чужбина. Събрахме се да празнуваме, моичкият се натаралянка, разбира се. Тръгнах да го прибирам. Мери изпрати мъжа си да ми помогне. Как го затътрихме, няма да ти разправям. Нямах думи от срам да се извиня на човека. А той само каза: „Няма нищо. Ако пак имаш нужда, обаждай се” – и ми хвана ръката. Не един или два пъти имах нужда от помощ и къде Мери, къде той се притичваха, щом ги повиках. Децата се разболеят, трябва да ги карам на лекар, моят нямаше книжка, удари колата и хайде при Мери и Айко. Свекърът купил дърва, няма кой да ги нареже, Светльо бе опериран от апендицит – Айко и Мери на помощ. Децата къде ще играят – при Мери и нейната Синиха.
Най-тежко стана, когато съкратиха Светльо от работа и останахме без пари. А той все така си пийваше здраво. Синовете ни станаха вече големи, единият в десети, другият в седми клас. Нуждите им растяха, моята заплата не стигаше до никъде. Все повече се замислях за работа в чужбина. Един ден споделих с Мери, а тя сякаш само това чакала, каза, че имат познати в Германия, които си търсели жена за домашна помощница. Няма да описвам какво стана вкъщи, когато им съобщих, че напускам работа и заминавам. Как не ме нарекоха, какво не ми казаха и свекървата, че и децата. Единствено Светльо нищо не каза, само сумтеше и пускаше слюнка. Пак беше пиян.
Така или иначе, аз заминах.
Работата не беше малко, бабата, дето я гледах, ме побъркваше с капризите си, но в името на парите и благото на семейството трябваше да издържа. Какво ми е струвало, не питай. Почти нямах връзка с дома, само с малкия си син от време на време се чувах по телефона и с брат ми – по скайпа. Можех да се разхождам из околността или в града, ала се чувствах самотна на чуждото място. Как щях да изкарам до края, не знам, но на третия месец Айко се появи – пак започвал работа на предишното място, дошъл да ме види. Поприказвахме си, питах го най-вече за децата, поревах си – те ми липсваха най-много от всичко. Той ме успокои, донесе ми някои дрехи, домашна храна. Тръгна си, но каза, че пак ще намине. Едва тогава осъзнах колко е пуст този дом. И колко самотна съм не само тук, но и вкъщи, а и в целия ми досегашен живот. Вече очаквах мъжа на Мерал с нетърпение и когато дойде, изведнъж се засрамих. Какво ставаше с мен. Защо се вълнувах и притеснявах така.
Дали ме усети, или и с него се случваше същото, но и Айхан се държа някак различно и си отиде набързо. Хвърлих се в леглото и се наревах. Минаха няколко дни, седмица, втора. Ходех като сомнамбул, вършех си работата на автопилот, а нощем до късно се мятах в леглото, не можех да спя, само мислех и плачех. За себе си, за Мерал, за децата. Какво не ми мина през ум. Знаех, че го обичам и че всички ще ме осъдят. Чувствах се като предател. Мислех за майка ми, тази, която намразих. Виждах се в нейната кожа и с нейния грим.
Но когато най-сетне Айхан се обади и каза, че иска да поговорим, разбрах, че нещо ще се промени. Едва го дочаках, все едно чаках присъда. Не знам какво си е мислел да ми говори, но щом ме видя, не се сдържа, хвана ръцете ми и ме прегърна. Притисна ме до себе си и не ме пусна. Не помня какво съм му казвала, плачех и го целувах. Останахме заедно цяла нощ. На сутринта той ми каза, че е мислил за мен още откакто за пръв път ми хванал ръката, но не очаквал, че ще се стигне до тук. Че кой е очаквал. И какво щяхме да правим сега, гледахме се и нямахме отговор.
Времето минаваше. Ставахме все по-объркани и по-влюбени. Скоро той трябваше да пътува обратно. Беше обещал на дъщеря си за рождения й ден да се върне. Аз оставах. Преди да замине, хвана ръката ми и задавено каза: „Ще се разведа. Друг начин няма. Само ме чакай”.
Автор: Ния
