Не зная дали е така. Познавам жена, чието име означавало на испански бяла роза, а самата тя е мургава, с тъмни очи и все още черна коса, въпреки, че гони петдесетте. Може би душата й е такава – бяла като името й, но животът й определено не е пълен с рози. Е, и моят не е. Само тръни и шипки. И студ.
Колкото до мен, аз съм Северина. Да, момиче от сняг. Приятно ми е да си поговорим. А паркът е хубав, по-хубав откакто го помня. Не бях идвала тук от момиче. Тогава имаше зоопарк, ресторантче, вечер правеха дискотеки. Сега е само това барче. И е толкова тихо. Затова и дойдох. Исках да се разходя сред дърветата, но се изморих. Не ми достигат силите вече, болестта ги изпива. Каква болест, не питаш. Рак. Последен стадий. Не ми е останало много – месец, два, може и по-малко. Не зная, но искам да ги приключа спокойно, доколкото може. О, да, за много неща съжалявам, но най-вече затова, че не направих това, за което мечтаех. А вече е късно. Да ти разкажа ли искаш. Наистина ли, не ти е досадно. Добре.
Нарекли са ме така, защото майка ми е работила в Коми, на север. Запознали се там с баща ми, голяма любов, оженили се, там съм родена. Но после се върнали тук и живяхме с родителите на татко. Той ме обичаше много – за него бях всичко, угаждаше ми. Но не мисля, че растях като глезла. Не ме лишаваха, но ме държаха изкъсо. Залягах над уроците и имах висок успех. Татко държеше да се изуча, да си взема хляба в ръцете, пък тогава, казваше, късметът все щял да ме намери. Работеше много, искаше с майка ми да сме добре. После се роди брат ми. Баба и дядо починаха един подир друг.
Не знам точно кога, но след това отношенията вкъщи се промениха. Започнаха да се карат по-често, татко се отдръпваше и от мен. Исках да си върна онова време, когато в почивните дни идвахме в парка и играехме с него на разни игри или той ми разказваше за дърветата, знаеше интересни неща. Завърших училище с почти пълен отличен, кандидатствах медицина, но не успях. Не ми достигнаха няколко стотни да вляза. Бях разочарована от себе си, нещо повече, бях разочаровала всички и най-много – него. Татко нищо не каза, но за мен това беше още по-лошо. Майка ми намери работа в шивашката фабрика и, ща не ща, трябваше да работя. Надявах се да кандидатствам пак следващата година. Бях упорита, намирах време и да чета. Лека-полека свикнах с работата, бях доста сръчна, започнаха да ми дават по-сложни неща. Сприятелих се с други, по-млади работнички, и излизахме понякога след работа. Обикновено идвахме тук, в ресторантчето, на дискотека. Беше хубаво време. И точно тогава нашите се разведоха.
Оказа се, че брат ми не е син на баща ми. Майка ми си имала някого, а когато баща ми научи, усъмни се дали и аз съм му дъщеря. Правиха ни изследвания. Е, съмненията му бяха напразни, но вече нищо не беше както преди. Мразех майка си, мразех и него, как е могъл да си помисли. Та нали всички виждаха, че съм му „отрязала главата”. Можех да избирам при кого да остана, но не исках при никого. Точно тогава майка ми влезе в болница. Направи нервна криза. Някой трябваше да се грижи за брат ми. Все по-малко време имах за четене.
Баща ми започна да пие. Понякога ходех при него, готвех му, но виждах, че не се храни добре, а и намирах винаги празни бутилки от алкохол. Опитвах се да говоря с него, но той или мълчеше, или излизаше някъде, вероятно до близката кръчма. Сякаш аз бях виновна за проваления му живот.
Майка ми си намери нов мъж. Ние с брат ми се оправяхме, както можем. Не ми оставаше време да уча за кандидат-студентските изпити, а те все повече наближаваха и разбирах, че и тази година няма да стана студентка. Започнах да се отчайвам.
На един банкет за първа пролет се запознах със Светльо. Беше на двайсет и две, хубав, висок и строен, със синьозелени очи и къдрава кестенява коса. Покани ме на танц, после дойде на нашата маса. Оказа се братовчед на едно от момичетата, с които бях. Беше веселяк, имаше хубав смях и ми беше приятно да го слушам. Остана до края при нас, после тръгна да ме изпраща. Каза, че ме харесвал отдавна и искал да се опознаем. Нямах гадже досега, нито бях мислила за момчета по-рано, нали все учех и учех. Чувствах се странно и в същото време щастлива.
Започнахме да излизаме, макар майка ми да ми натякваше за пропиляното време. У дома не го канех заради нея, мъжа й и брат ми. Събирахме се с приятелите у тях и не усещахме времето, а той живееше много далеч. И една вечер просто останах при него. После забременях и на третия месец му станах съпруга. Сватбата не беше голяма, беше вечерна и набързо претупана, но това не бе от значение – аз имах свое семейство, имах човек, за когото смятах, че ме обича и ще остане до мен каквото и да се случи.
Автор: Ния
