Ожених се за жена с 25 години по-възрастна от мен. Бях наясно, че се женя по сметка, защото Лусия беше много, много богата. Запознахме се у леля ми. Беше ме повикала да поставя няколко паднали плочки в кухнята. Аз не разбирах много от тая работа, но не можех да откажа на леля. И докато работех в кухнята, дойдоха няколко нейни приятелки и сред тях беше Лусия. След като залепих плочките, леля ме покани да им правя компания в градината.
От дума на дума стана въпрос, че съм частен треньор и Лусия каза, че тъкмо мислела да наеме един. После ме попита дали ще приема да я тренирам в къщата й. Приех, разбира се, трябваха ми пари и още няколко допълнителни часа работа ми идваха като подарък. Така започна всичко. На другия ден се явих в уречения час в къщата на Лусия. Тя така й викаше – къщата, но то си беше имение с толкова много стаи, огромно. Мислех, че, ако ме оставят сам, няма да мога да намеря изхода. Лусия съвестно изпълняваше всичките ми указания.
Имаше прекрасно тяло, което поддържаше с много физически упражнения и диети. Освен това характерът й ми допадна. Беше интересен събеседник. Познаваше много известни личности и разказваше забавни случки от съвместните им преживявания. След тренировките вземаше душ и после се разхождахме из градините на имението или слизахме до града. Плащаше ми от щедро по-щедро. Харесваше ми да разполагам с много пари. Реших, че на всяка цена трябва да я направя моя жена. Носех й цветя – не можех да си позволя да й купувам скъпи бижута, а и тя всичко си имаше.
Един ден се престраших и предложих брак на Лусия. Мислех, че ще се изненада, но изглеждаше сякаш го беше очаквала. Спокойно прие предложението ми, но каза,че трябва да имам предвид, че ще се подписва предбрачен договор. Говорехме почти като делови партньори, а не като двама влюбени, които мислят да се женят.
Информирах близките си за предстоящия ми брак. Отначало майка ми не беше съгласна, но се наложих, както винаги, така че нямаше пречки от страна на роднините ми. Подписахме предбрачния договор. В него се казваше, че ще наследя имението, около 9 милиона евро и някои други имоти при условие, че съм с Лусия до смъртта й. Подписах. Сватбата се състоя в имението. Бъдещета ми жена се беше погрижила за всичко до най-малката подробност. Церемонията мина като по вода. После аз и Лусия заминахме на дълго сватбено пътешествие. Дните и нощите с жена ми бяха вълшебни. Ожених се по сметка, но се влюбих до забрава в тази изключителна жена. Не спирах да й повтарям колко я обичам! Тя не споделяше много чувствата си, но мисля, че също ме обичаше.
Живяхме заедно почти 10 години, когато откриха рак в напреднал стадий на Лусия. Отдавна имала болки, но аз не знаех нищо – не искала да ме тревожи. Бях шокиран от новината. Лекарите й даваха около два месеца живот. Гледах как тази, доскоро пълна с живот жена, се стопява пред очите ми.
Една вечер бях седнал до леглото й, когато Лусия хвана ръката ми, погледна ме в очите и ми благодари за чудесните години заедно. После някак срамежливо каза: „Обичам те!“. Целунах я. Казах й, че винаги ще я обичам. Пожелах й лека нощ. На сутринта Лусия си беше отишла от този живот и от мен. Напих се до забрава. Нямам спомен за случилото се след това, но съм взел колата и съм подкарал към града. Направил съм катастрофа и при удара другият шофьор останал на място.
Когато изтрезнях и полицаите ми разказаха какво се е случило, не вярвах на ушите си! Как съм могъл да направя такава глупост? И как ще живея с мисълта, че съм отнел човешки живот? Хиляди пъти предпочитах да съм на мястото на загиналия, но нямаше връщане назад. Не ме пуснаха да отида на погребението на Лусия – адвокатът ми не успя да убеди съдията да ме остави да изпратя за последен път съпругата си. Бях смазан от скръб. Започнах да търся начин да се самоубия – животът ми вече нямаше смисъл.
Осъдиха ме на 3 години затвор. Трябваше да платя на семейството на загиналия значителна сума пари. На делото бяха дошли двамата синове и вдовицата. Помолих ги за прошка. По погледите им личеше, че им е трудно да ме гледат. Единият от синовете каза, че никога няма да може да ми прости мъката, която съм им причинил.
Нещастията идваха едно след друго. Докато течеше делото, стана ясно, че един от управителите на имението на Лусия е подправил подписа й, имението е заложено, парите от банковата сметка са изчезнали и аз съм без пукната пара. Имах нужда от психолог – сам не можех да превъзмогна това, което ми се случваше.
Психологът се оказа млада жена на около 35 години. С нейна помощ успях да си върна желанието за живот. Постепенно се влюбихме един в друг. Любовта ме намери на най-невероятното място – затвора. Поради доброто ми поведение понякога ми дават по два дни отпуска. Първия път, когато излязох, отидох директно до гроба на Лусия. Наплаках се на воля и ми олекна.
Сега в дните, в които ми предстои да изляза, ще бъда с психоложката. Преди два дни ме изненада с чудесна новина – бременна е от мен! Дано да успея да присъствам на раждането.
Мечтая си вече да дойде този ден.
Мечтая си да видя личицето не бебето. Вече съм по-добре психически. Броя дните до края на присъдата.
Автор: Александър Алексиев
Снимка: БГНЕС
