Дълго време не можех да забременея. Отначало не се притеснявах, даже се радвах, че с мъжа ми имаме време за нас двамата, за екскурзии, за всичко. Обаче в един момент си дадохме сметка, че нещо не е наред и тръгнахме по лекари. Около десет години опитвахме какво ли не, без никакъв успех. Точно когато си мислех, че никога няма да имам деца, чудото се случи.
С мъжа ми не можехме да си намерим място от радост. Месеците се търкаляха и коремът ми растеше заплашително. Приятелите ми се подиграваха: Дора, голяма си като камион. Аз им виках да си гледат работата, но се притеснявах дали всичко е наред. Отидох на преглед и там стана ясно: очаквах близнаци. Вече не ме беше срам от огромния ми корем, съобщих на всички щастливата новина. Акушерките ми препоръчаха да вляза в болницата за наблюдение, поради напредналата ми възраст имаше вероятност от усложнения по време на раждането. Изпълних всичко, което ми казваха.
Родих две бебета, чух ги да изплачат, видях ги, казаха ми, че са момчета, поставиха ми някаква инжекция и съм заспала. Когато се събудих, нямах сили. Попитах за бебетата ми. Отговориха ми, че едното дете е умряло. Не вярвах на ушите си: аз ги видях, чух ги, а сега какво се беше случило. И защо ми сложиха тая инжекция, дето ме приспа. Не ми дадоха повече обяснения, колкото и да питах. На мъжа ми съобщили, че едното дете е починало, но когато поискал трупчето, за да го погребе, му отговорили, че вече са го погребали. Това беше. Изписаха ме с бебето и се прибрахме вкъщи.
В душата ми имаше едно празно пространство. Как беше възможно това, което ни се случваше. Не можех да мисля само за едното дете, имах чувството, че другото плаче и нощем се събуждах от плача му. Кръстихме сина си Апостол. А на другото дете не знаехме дори къде е гробчето, не ни казваха.
Минаха 5 години. Отидохме на море във Варна. Мъжът ми не обичаше да се пече много на слънцето и на плаж ходехме аз и детето, а той се разхождаше из града. После се събирахме да обядваме заедно. Един ден изкарахме чудесно на плажа и тръгнахме да се срещнем с мъжа ми. Той дойде ужасно ядосан. Разтревожено го попитах какво става. Не се прави, че не знаеш, отговори той. На кого беше оставила детето и къде беше ти. И не си мисли да ме лъжеш, видях Апостол в автобуса с друга жена. Засмях се: от слънцето ти се привижда. Мъжът ми обаче беше убеден, че съм го излъгала. Следващите три дни не си говорихме. Детето искаше да го заведем на люлките. Понеже бяхме скарани, аз го връчих на баща му да ходят по люлки, а аз останах в бараката. След около два часа двамата се прибраха. Лицето на мъжа ми беше пребледняло толкова много, че ужасно се изплаших. Накарах го да седне и да ми разкаже какво става. Видях го пак, отговори, видях Апостол в автобуса, а го водех за ръка. Сега вече и аз трябваше да седна. Съмненията ме връхлетяха отново.
Мистериозната смърт на новороденото ми бебе изникна в съзнанието ми. Не мигнахме цяла нощ. На другия ден отидохме на мястото, където мъжът ми беше видял автобуса, но Варна е курортен град и има стотици автобуси. Ходехме всеки ден на мястото, но не видяхме нищо повече. Почивката свърши и трябваше да се връщаме. Всяко лято ходехме на същото място на море с надеждата да срещнем непознатата жена с детето. Без успех.
Докато растеше синът ми, често говореше за брат си. Ние не бяхме му казвали, че е имал брат близнак, но той говореше за него. Казваше: мамо, брат ми днес го боли стомаха и няма да ходи на училище. Или днес брат ми падна от люлката и си удари лошо крака. Не знаехме какво да мислим, ние ли бяхме луди, или наистина детето ни беше живо някъде.
Когато Апостол стана достатъчно голям, му разказахме за близнака му. Сега разбирам много неща, каза Апостол. Беше убеден, че брат му е жив. Започна да го търси по интернет. Минаха месеци. Нямаше никакъв резултат. Синът ми замина да учи в столицата. Връщаше се на всеки две седмици. Когато се върна последния път, изглеждаше някак променен, косата ли беше си подстригал, какво ли. Прегърна ме така, както никога досега. Прегърна и баща си. Усмихнах му се: май сме ти липсвали, сине? Да, мамо, каза, нямаш представа колко много. Накара ни да седнем. Изпълнихме желанието му и се зачудих какво ли щеше да ни съобщи. Аз съм Радослав, каза, Апостол ме откри и ето ме тук. Не вярвах на ушите и очите си. Влезе и Апостол и седна до нас. За пръв път се събирахме цялото семейство заедно след толкова години. Плачехме, смеехме се и се прегръщахме. Когато се поуспокоихме, накарахме Радослав да ни разкаже какво знае.
Оказа се, че от около два месеца поддържат връзка с Апостол, но той нищо не беше ни казал, докато не се срещнали. А Радослав притиснал осиновителите си и те му признали, че навремето с връзки и срещу много пари им го предали от болницата за осиновяване, но в документите пишело, че е дете, изоставено от родителите си. Осиновителите му били добри хора и Радослав живял като много обичано дете. Чувствал обаче липсата на брат си, без да го познава.
Нещата дойдоха на мястото си. Запознахме се с хората, отгледали нашето дете. Те донесоха много албуми със снимки и видеозаписи. Животът ни върна отнетото. Сега Апостол и Радослав имат две майки и двама бащи и най-накрая са заедно завинаги.
Автор: Сребрина
