… По масите няма свободно място, а между столовете игла да хвърлиш, няма де да се дене. 21 часа, ракиено време. Сервитьорите търчат като финикийци, едва смогват с поръчките и подвикванията „Още една салата“, „Пържени картофи със сирене“, „Две бири“, докато в пещта се въртят примамливо сочни няколко агнешки чевермета и цвъркат тлъсти пилета със зачервена кожичка. В цялата тази суматоха, в която над всичко като че ли се носи тракането на чиниите и ножовете и звънът на чашите, се подхваща бавно и протяжно позната песен. „Продават се ма-а-а-а-мо, белите манастии-и-и-и-ри, белите манастири, мила-й ма-а-а-а-мо, с черните калу-у-угерки…“. Подемат я повече и повече гласове, а акордеонът пъхти и наслагва басите като на селска сватба. Разпъва го брадат мургав мъж, ухилен до ушите, а край него удря дайрето стройна светлокоса жена. А така, майсторе, подвикват от дългата маса, а след малко репертоарът се сменя с „Очи черные…“ На две три съседни маси са насядали чужденци (те се познават по вида) и учудено кокорят очи от необичайната гледка. А руските романси си вярвят, ли вървят. Да се чуди човек как пък тъй във все още неотминалия летен сезон, в първите дни на септември, не се мяркат чужди летовници, няма я нито руската, нито немската, нито английската реч, даже братята румънци с тяхното „Чи май фаче, домнуле“ са се изпарили. Българи навсякъде. Все едно си в кръчмите на Стария Несебър. Само дето случката с „Белите манастири“ се разиграва… на остров Тасос. Гръцият остров Тасос. Ако човек го отвлекат извънземните с летяща чиния и го телепортират тук, без да му казват къде отива, не може никога да допусне, че не е в България, а в гръцко. Защото
в старата столица на Тасос – Панагиа (Богородица), всите е българско
Тук нашенци заработват в кръчмета, магазинчета за сувенири и бакалии, а тези, които не са на гурбет, просто карат летния си отпуск тук. Не къде да е, а на Тасос, в може би най-българската дестинация в последните години. Акордеонистът, за който стана дума, е музикант от Сливен, бивш даскал по пеене, върти инструмента в гръцко вече десетина години. „Работя в Атина, ама тук съм за няколко дни. Взех и жената. В България работа няма, тук пари по кръчмите се изкарват. Свиря всичко, на гръцкото съм бог. Ама тук, на Тасос, само на българско я карам, щото всички са българи, ей го на…“, разказва усмихнат акордеонистът, и пристъпва към съседната кръчма, където, оказва се, компанията пак е нашенска. Мургавият занизва ритмично българско хоро, а след него жена му подпуква дайрето. А, така…
… Час по-рано поредната българска група туристи от България се е настанила в две от кокетните хотелчета на Тасос, а любопитните нашенци вече щъкат по тесните усукани калдъръмени улички, които досущ напомнят Несебър или стария град на Велико Търново. Само дето къщичките тук са различни като архитектура и дизайн. Не са големи, най-много на два ката, няма и помен от социалистически панелки или кооперации, всеки дом е спретнат, чист, като че ли току-що измазан – в бяло, най-вече, в синьо, в жълто, в оранжево, ама грее слънчево и приветливо. От улицата направо влизаш вкъщи и въпреки че дворчета няма, всеки грижовен стопанин е устроил пред входа си китна градинка – цялата гама цветове на дъгата е събрала пъстрата растителност. С толкова воъбражение и вкус е направено всичко, толкова чисто и мило е, че се чудиш
тези хора какви искания имат, що са се затресли от протести
– или поне така пише по вестниците, от какво толкова са недоволни, при положение, че Господ, като е създавал земята, явно е пробвал да събере на едно място цялата хубост на планетата, за да види какъв ще е резултатът, и така се е пръкнал остров Тасос. Легендата разказва, че тук стъпил и не успял да си тръгне един от синовете на Зевс, тръгнал да дири изчезналата си сестра Европа. Ама толкова харесал острова, че не си и помислил да отплава. Дали е станало точно така, не е ясно, но пък
който стъпи на Тасос, наистина не му се тръгва
Тук времето като че ли е спряло. Денят почва с уникално красивите изгреви, които напомнят възхода на слънцето от причудливите скали край Камен бряг, после идват слънчевите делници по златистите пясъци, окъпани в изумрудените води на Егейско море, за да дойде вечернята със залез, който сякаш говори: „Това не е краят, това е само началото….“
Много тайнство и много магия има в едно закътано местенце в Панагиа, което туристите не пропускат. Под сянката на пет вековни букови дървета се крие малко езерце, над което е вдигнато красиво каменно мостче. Водите на това езерце се събират от 3 различни извора, за които местните казват, че никой не знае откъде точно бликат. Според легендата, ако младо момиче стъпи за първи път на Тасос и отпие глътка от водата, ще си намери съпруг от острова и няма да го напусне. Е, на ден поне няколко дузини усмихнати туристки пробват късмета си, пият с пълни шепи, ама след два дни се товарят на ферибота. Важното е, че преданието е красиво. Както и вярването, че ако от мостчето на желанията метнеш монета в езерцето, пожелавайки си нещо, то непременно се сбъдва… Петте вековни дървета пък са уникални, тъй като в стволовете им човешка ръка е издълбала огромни отвори под формата на сърца. Вътре свети крушка, която придава приказност на атмосферата. Не можеш да се отлепиш от това място…
Буквално на метри от магичната вода е черквата „Св. Богородица”, която къта свидна реликва – късче от знамето на Ричард Лъвското сърце. Вдясно от входа на храма пък е най-ценната старинна икона – Светата майка, която, откъдето и да я погледнеш, все те следи с поглед, сякаш ти нашепва: „Още ли не вярваш в мен?…”
Трябва човек да има и време, и добър гид, и сетива, отворени за хубавото, за да усети с пълната прелест очарованието на това местенце. Слава Богу, варненската група е улучила в десетката с гида Светла Иванова. Тя не крие, че Тасос е любимата й дестинация, любима е и на перфектните шофьори на автобуса, баща и син. Още със стъпването в гръцко двамата завъртат диска с познати и обичани мелодии от южната ни съседка, а по време на еднодневната обиколка на Тасос в автобуса липсва само узото. То не че липсва, всеки може да отпива по глътка, ама пък всеки се пази за вечерта в таверната и обиколката из островните прелести само подгрява емоцията.
Островът, обиколен по периферията, е дълъг около 90 км, хубавият асфалтов път (без дупки!) се вие ту нагоре, към върховете, сече гористите склонове, от които се открива чудна гледка към морската шир, ту се спуска току до плажовете и приказните заливчета, край които пак в ниското се простират големите маслинови плантации.
Отглеждането на маслини и добивът на зехтин са един от основните поминъци на местните,
другото, разбира се, е туризмът. По-късно вечерта собственикът на хотел „Хермес“ – Йоргос, ще ни демонстрира нагледно как се прави зехтин по студения способ. В задния двор на фамилното хотелче е запазена старата технология – водното колело, огромните воденични камъни, които смилат на каша маслините, пресата и филтърът, който цеди фината течност. Вътре пък, в специално помещение, е модерната апаратура. Зехтинът е изключинтелно вкусен, полезен и здравословен, затова не късайте маслиновите клонки, казва Йоргос, който е наследил занаята от дядо си и в чието магазинче днес майка му е подредила бутилките зехтин, маслини и сапуни от маслини – все екстри, добивани само тук…
И туризмът в Гърция се продава успешно, има и политика, и визия за това, не е като в България. Тук всяко камъче е историческо, я Зевс, я Хера, я някой друг бог е стъпил на него, я русалки са мамили Одисей, или пък е тренирал за титлата си някой олимпийски шампион. Ами то така се прави. Историята продава туризма, само дето в България още не сме го осъзнали.
Обиколката започваме от Лименас, пристанището, което прави фериботната връзка с континента. Крайбрежната му алея напомня много пристанището в Несебър, с яхтите, лодките, накацалите по брега рибни капанчета, свежия въздух и онова спокойствие, което може би са имали само боговете на Олимп. Тук разглеждаме Агората – нещо като нашите Римски терми, и светилището на Нептун и Дионисий. Археологическият музей, наглед малък, се оказва отвътре същинско богатство – като че ли е събрал керамиката и скулптурното наследство на цяла Елада. Не пропускаме да си вземем сувенирче за спомен от магазинчето на българката Даниела, която продава всичко на по-ниски цени – знае хала на сънародниците си, все пак. По време на пътешествието не спираме да щракаме с фотоапаратите и камерите – природата е изваяна с толкова много магия и въображение,
все едно Господ е чел лекции на семинар по естетика
и е показвал нагледно какво и как трябва да се прави.
Сред задължителните спирки за кафе е и златарската фирма „Ирис голд“, чията сграда много напомня луксозен хотел, кацнал на едно възвишение току над пътя за курорта Лименария. Градината тук е дело на българин, когото за жалост не успяваме да видим, но който така е подредил флората, че в парка все едно пристъпваш в предведието на Рая – цветчета се подават отвсякъде, екзотика от палми, подрязан и светнал от чистота свеж райграс, сенчесто открито кафене с уникален изглед към морето. В разиграната с клиенти на фирмата томбола дори има печеливш и от нашата група, все пак към спомена от Тасос се добавя и красив дамски накит.
В Лименария спираме за обяд и естествено – за плаж. Ние, варненци, цяло лято може и да не стъпим на морето у дома, но пък в Гърция първата ни работа е да метнем хавлиите на пясъка и да се топнем в Егейско море. Тръпка е, няма що. Водата е толкова чиста и прозрачна, че колкото и навътре да влизаш, все виждаш дъното. То обаче е само в камъни, няма пясък, и за неподготвени летовници като нас е трудно да се стъпва по дъното. Местните и другите туристи обаче явно знаят, запасили са се със специални сандалки, които се пристягат към ходилата и с тях вървиш уверено, без страх, че ще си наръбиш ходилата. Търговската уличка е подредила едно до друго малки и по-големи рибни капанчета, окупирани и те от нашенци. Много рядко тук таме е се чува реч, различна от българската. В целия курорт зърнахме 4 – 5 гръцки коли и един румънски джип. Атмосферата и тук е по своему екзотична – чисти и спретнати фамилни хотелчета, които отвън загатват за комфорта и уюта по стаите, мирис на море и морски деликатеси и много, много слънце в косите.
Пъстротата на магазинчетата за сувенири пак напомня малко на Стария град в Несебър. Тук можеш да си купиш буквално всичко, което да ти напомня за Гърция – като се почне от мидички и рапанчета, съхранили шума на Егейско море, мине се през какви ли не чашки, чинийки, канчета, вазички, ключодържатели, химикалки, запалки, моливи, герданчета, обеци, гривни, плата, статуетки, древногръцки маски, фланелки, чорапки, шапки… всичко, което ти хрумне, и на което е изписано нейде остров Тасос. И бутилчици узо, разбира се, в 50, 100, 200 гр и по-големи, само дето мезето го няма в тия павилиончета. Ама то
в Гърция узо и без мезе върви, стига да има музика и сагапо, сагапо…
И понеже стана дума пак за рибните капанчета, номерът е да не обръщаш еврото в наши пари. Ако си си надвил на масрафа, сядаш и поръчваш, без да правиш сметки. Една скромна вечеря за двама без разпускане – гръцка салата, 200 гр узо, порция ципура – тя е голяма и стига за две гърла, плюс 2 чаши вино се вместват спокойно в 25 евро. Хлябът и водата са бонус от кръчмата. Още със сядането в Гърция сервират нарязан топъл хляб – много приятно ухаещ и вкусен, и поднасят кана с вода. Те не влизат в сметката, а са традиция с много дълбок житейски корен – хлябът и водата като символи в основата на цялата житейска философия. Те са началото и краят на всичко. Само с тях можеш да изкараш цял живот…
Задължително е в Лименария да опитате по един гюрос – гръцки специалитет, който напомня на познатия у нас дюнер, само че направен с много повече месо – пилешко или свинско по избор, гарниран в питката с картофки, домат, краставичка, зеле и вкусен сос. Той се харчи на различни цени, но при по-голямо усърдие може да бъде купен и за 2,30 – 2,50 евро. С него и с една малка бира може да се обядва, ако човек не е свикнал много да товари стомаха си. То не трябва и да го прави, щото следваща спирка в обиколката е свято място. Много свято. Както се вие по високото, пътят отвежда до манастира „Св. Архангел Михаил“. Тази обител, подобно на много манастири и у нас, е вдигната на непристъпно място. Сградата е кацнала на една скала, от която се открива фантастичен изглед към морето и към един от най-причудливите заливи на Тасос – закътан плаж, до който превозно средство не може да стигне. Трябва да вървиш пешком по една пътечка, ако искаш да постелеш хавлията в това Робинзоново заливче. Още на входа на манастира – а ние улучваме следобедната служба, дамите се загръщат в специални наметала, за да няма разголени рамене и пъпчета, а мъжете с къси гащи нахлузват едни кафяви поклонически панталони. Смешни, ама така е редно, за да се уважи християнският канон. Току до магазинчето, в което монахини продават осветени иконки и светена вода, се плиска водата на чешма, пред която задължително се вие опашка.
Водата иде от Аязмото и е с чудодейна сила
Казват, че който се наплиска с нея и я отпие, оздравява от всякакви болести. Аязмото е нейде долу, в скалите, където Св. Архангел Михаил забил меча си, трудно се стига дотам, затова водите му се отвеждат нагоре с помпи. Всеки от туристите си пълни шишенче и пали свещичка, за да отнесе наистина доза святост и благодат от това място.
И понеже остров Тасос целият е история, обиколката му няма как да не се затвори със залива – мечта. Заливът на Аликите, или Заливът на Русалките. Казват, че именно тук, от това райско местенце, красивите русалки примамвали Одисей по време на неговото плаване. Омир е обрисувал точно това кътче, кълнат се местните, а на туристите не остава нищо друго, освен да повярват. Да слязат до закътаното плажче, на което са забодени чадър до чадър и разпънати шезлонг до шезлонг, от капанчетата на което се носи ритъмът на сиртаки, сякаш Зорбас е приседнал в кръчмата и гледа как дъждовните капки сливат небето с пясъка… Нейде на 50-ина метра в морето е закотвена яхта, на която кипи купон – носи се музика, народът се мята във водата и писка палаво, друг прави фотосесии на изваяните от художническа ръка скали, от които нагоре, към поредното кръчме, поема тясна, вита стълбичка. Къпи се тук и не тръгвай, шепнат вълните, а традицията казва: Вземи си камъче от Залива на русалките, за да се върнеш пак. Е, за по-сигурно ние от групата вземаме по няколко, белким пак се повърнем по тия слънчеви местенца, тъкмо узото ще е станало на кристали, а след третата здрава глътка дори гъркините заприличват на българки, т.е. стават красиви като нашите жени, от които, както е знайно, по-красиви на света нема…
За тридневния ни престой на Тасос така и не става ясно дали българите го тачат този остров, щото и той е бил наше владение (прочети историята, за да обикнеш България!), или пък просто на нашенеца му е дошло до гуша от безпаричие и криза и е в последната фаза – да му разпусне края и да си гледа животеца, щото и без друго пари и оправия няма. Което и да е, факт е, че в Тасос се влюбваш от пръв поглед. Пък и къде по-удачно местенце да прошепнеш на любимия човек S’Agapo poli, S’Agapo poli…
S’Agapo poli* – от гръцки, обичам те много