Преди няколко дни имах удоволствието да гледам едно тв предаване, което от години предлага смислени неща за аудиторията – става дума за „Нощни птици”. Гости на вечерта бяха част от актьорите и творческия екип на новия български филм „Привличане”, за който вече споделих положителните си впечатления и който, убеден съм, ще намери много свои почитатели. Та в това предаване единият от актьорите – Александър Сано (той играе ролята на учителя по музика Калин Соколов), сподели нещо, за което и аз съм си мислил. Става дума за това, че преди демокрацията у нас се правеха доста добри забавни, развлекателни игрални филми. Сано посочи само един от тях – „Оркестър без име”, който безспорно е класика в жанра. Можем да изброим обаче поне още десетина подобни филма, при това с много добри актьори. Защо, попита Сано, днес институциите, организациите, от които зависи, не финансират по-сериозно правенето на такъв тип филми? От тях зрителят има нужда…
Такива мисли ми се въртяха в главата, докато гледах за първи път постановката на варненския театър „Бащи, лъжи и още нещо” от Рей Куни. В студената и наистина типично зимна февруарска вечер салонът бе пълен и изпрати със заслужени аплодисменти трупата, накарала публиката в продължение на два часа не само да се отпусне и да се посмее, но и да забрави проблемите, които така или иначе ни заобикалят отвсякъде. Правя връзката с „Привличане” и с размислите на Александър Сано, защото от такъв тип театрални продукции българският зрител също има нужда. Да, представлението е леко, приятно за гледане, наситено с типичния за Куни хумор, в който комедийните ситуации така се заплитат в един момент, обърквациите са толкова големи, че никой от персонажите вече не знае кой е и какво трябва да направи, за да прикрие истината (или да я разкрие). В никакъв случай обаче не ми се ще да обобщя, че това е комерсиална комедия, при това с негативното послание на понятието комерсиална. А негативното послание е ясно – дебелашки хумор, пълен с глупави и тъпички скечове, каквито нерядко виждаме и по телевизията, уви. Хуморът в „Бащи, лъжи и още нещо” е жив, свеж, разтоварващ, какъвто по принцип е хуморът в драматургията на Рей Куни – познаваме го и от други негови спектакли на родна сцена. Тук трябва да добавим добрия режисьорски прочит на Костадин Бандутов и естествено интересните превъплъщения на актьорския състав. Неслучайно трупата на варненския театър реши да поздрави своя колега и юбиляр Свилен Стоянов за неговия 60-и рожден ден (празничният спектакъл бе на 10 ноември м.г.) именно с тази постановка. Гледали сме Свилен в много роли (тук е мястото да кажем, че целият му творчески път е свързан неизменно с варненската сцена и той се гордее с това) и познаваме умението му да гради комедийни типажи. В „Бащи, лъжи и още нещо” обаче Свилен Стоянов (д-р Дейвид Мортимър) е във вихъра си, хвърля цялата си творческа енергия, заряд и потенциал в изграждането на образа си. Човек има чувството, че тази роля за него е създадена – като цялостно поведение на сцената, като динамика, като текст, като жестове, мимика, интонация и каквото още си щете от театралния език. Дори многозначителните паузи.
Няма да е справедливо, ако не отбележим факта, че всеки от актьорите е паснал на комедийния си образ в пиесата и се вписва много добре в цялостната атмосфера на действието и заслугата е и на режисьора. Това важи и за онези колоритни персонажи, които са по-често на сцената (Димитър Мартинов в ролята на д-р Хюбърт Бони, Валери Вълчев като д-р Майк Конъли, Милена Кънева като Роузмари Мортимър, Веселина Михалкова като старшата сестра, Валентин Митев като сър Уилъби Дрейк, Биляна Стоева като сестра Джени Тейт), и за появилите се по-късно Пламен Георгиев (в ролята на Бил Лезли), Николай Кенаров като полицейския сержант, Станислав Кондов като Лезли и по-епизодичните появи на Полина Недкова – като младшата сестра, Теодора Михайлова – майката, и Малина Михалкова – санитарката.
Разбира се типичното за Рейн Куни „отвъд смеха” в ситуативната комедия го има и тук. А то е, че макар със сълзи на очи (от непринуден смях) си задаваме някои въпроси: какво може да ни струва едно младежко мимолетно увлечение 18 години по-късно, струва ли си то риска, готови ли сме да признаем грешката си, ако това може да ни коства кариерата, винаги ли сме такива, каквито хората ни възприемат и не на последно място – може ли наистина да се разплете с хепиенд една много завързана история…
В заключение: Интересът на публиката към пиеси като „Бащи, лъжи и още нещо” (комедията е играна досега 17 пъти във Варна в много български градове) иде от факта, че родният зрител има нужда не само от традиционната сериозна класическа драматургия, но и от по-занимателни спектакли които носят и удоволствие от видяното, и радост. В света, в който живеем, съвременникът ни има нужда от доза релакс. Защо тази доза да не е поднесена от великото изкуство, наречено театър, и защо да не е с лъжичка пречистващ смях? Защото колкото и да сме сериозни, никога няма да са ни излишни и намигването, и шегата, и смехът. Смехът като пречистване от всичко онова, което ни е затиснало с ярема на продължаващия вече толкова години демократичен преход. Освен това пиеси като „Бащи, лъжи и още нещо” обогатяват афиша на ДТ „Стоян Бъчваров”, в чиято палитра всеки зрител може да открие нещо за себе си. А нали това е мисията на изкуството – да достига до повече хора…
Юлиян Атанасов
