… Двуетажният автобус прави няколко трудни маневри, заобикаляйки с мъка градинката, леко побеляла от снега, после изпъшква старчески (не му отива на ЕГН-то!), спира тежко и отваря врати. За броени минути автобусът изсипва като социалистически самосвал поредната порция баби, само че не германки, а французойки – нафукани, изтупани по последна мода, край тях се щукат уж наперено, но всъщност под чехъл половинките им, които бързат да разперят чадъри над изгорите си, тъй като вали мокър сняг – ситно, но упорито. Двете пъргавелки преводачки – вероятно стари моми, завършили езиковата, вдигат табелките, както си му е редът, и повеждат колоната, която само след миг вече е завладяла фоайето на „Арбанаси палас” и щрака нахъсено с фотоапаратите. Започва поредният следобед в Арбанаси. За някои – време за сиеста. За други – голямото цъкане с език. Трети отпиват следобедното си кафе. Кой както я нареди…
Сигурно е само, че тура в Арбанаси групата французи започва именно от „Арбанаси палас”. Не от друго място. Колкото и селището да е привлекателно и интересно. Гидовете обаче си знаят работата. Преди да върнат лентата към болярското минало на това целунато от Бога местенце, искат да ошашавят гостите от Франция с екстрите на петзвездния хотел. Не защото бабите парижанки не са виждали такъв лукс, а защото „Арбанаси палас” е бившата резиденция на Тодор Живков. Кацнала на хълма над Царевец, фасадата от бял мрамор се набива на очи от километри. По времето на соца тук естествено не можеше да стъпи крак на простосмъртен. Групите български туристи на Царевец под сурдинка шушукаха и сочеха с пръст обителта, в която разпускаше по царски бившият Първи в обкръжението на верните си партайгеносета. А той,
Тато, колкото и да го хулят, си е отбирал от резиденции
човечецът. Величествена природа, чист планински въздух, по-близо до звездите, уникална гледка към величието на Старопрестолния град, спокойствие, което те кара да мечтаеш за няколко мандатна почивка тук…
Хубавото на цялата работа е, че днес всеки може да се почувства Тато. Разликата е, че онзи не е плащал, а днес трябва да се бръкнеш в джоба, защото петзвезден лукс без пари няма. Надвиеш ли си на масрафа, може да наемеш дори апартамента на Бившия с камината. Струва си, особено ако е зима и решиш да разгориш цепениците…
Между другото, французите пенсионери,
пристигнали в Арбанаси на собствени разноски,
малко са избързали с тура в резиденцията. Ако бяха дошли два часа по-късно, щяха да станат свидетели на поредната сватба. Брачните купони тук са традиция, особено ако са в по-тесен кръг. Преживяването си заслужава, защото има тръпка в това да чуеш Менделсон в петзвезден тузарски лукс, виснал над Търново, да извиеш една „Бяла роза” на огромната тераса, след като си сгрял с достатъчна доза маркова нашенска ракия и червено вино, в малките часове да потънеш в полуалкохолна омая с топлия глас на Елвис, а сутринта след първата брачна нощ да разтвориш заскрежения прозорец, да се протегнеш и да изревеш с пълно гърло: „И аз все пак съм човек, ее-е-е-й-й-й-й….!” И да се чудиш дали ти отговаря ехото или Митьо Пищова от отсрещния баир…
Който е ходил в Арбанаси по социалистическо време и се завърти там днес, ще направи разликата веднага. Преди демокрацията се говореше, че в Арбанаси половината къщи са на верни другари от т.нар. художествено-творческа интелигенция. Днес в Арбанаси навлизат олигарсите. Ужасно е, но ако темповете на строителство продължават да растат, селището, събрало на едно място толкова история, бит, духовност и неповторима атмосфера,
ще се превърне в скъпоплатен курорт,
който, нищо чудно да започне да гони туристите, както това правят бетонните комплекси по родното Черноморие. Все пак нещо положително има в развихрилото се строителство – че дори новите постройки се придържат към традициите на възрожденската архитектура, а това все пак запазва до известна степен самобитността на селището. Старите арбанашки къщи, една част от които реставрирани до неузнаваемост, а други – полурухнали, са съхранили като че ли и душевността на обитателите си. Едва ли има друго населено място в България, където да е струпан толкова много камък – като се почне от старовремските дувари и се стигне до самата фасада. Ако се вгледаш внимателно, ти се струва, че
тук, на това място, е събран всичкият камък на планетата
Тесните извити улички, най-колоритните от които са запазили калдаръма, привличат погледа тъкмо със старите арбанашки къщи. А те, макар да си приличат на пръв поглед, са различни като тип постройка. Тези типични възрожденски къщи са предпочитани от туристите за снимки. Разбира се, зависи и от туристите, все пак. Любопитните французи, за които вече стана дума, и германските туристи не пропускат да се щракнат за спомен пред някоя от старовремските къщи. Други предпочитат да усетят атмосферата отпреди два-три века в някое от култовите арбанашки механи. Каквото и да се говори, ще е същински грях, ако в Арбанаси не се отбиете в комплекс „Извора”. Това е нещо като ресторант, нещо като механа, нещо като кръчма, нещо като етнографски комплекс, нещо като… зоокът дори. В двора се е ширнала такава китна картинка, че ако надникнеш само, не ти се и помисля за тръгване. Зеленината тук е цяла година, независимо от сезона. В обширния двор, типично по арбанашки заобиколен от каменен дувар, са се кротнали няколко писани каручки, като че ли сега разпрегнати, край които са натъркаляни огромни бели и жълти тикви. Представяш си ги печени в тава, отгоре с прегоряла захар, усещаш аромата им като че ли, дори да не се казваш Душко Добродушков и да си нямаш хал хабер от Елин Пелин. Над езерцето в средата на двора е извило дъга като гръбнак на наелектризирана котка малко дървено мостче, край което ромоли бистра като сълза студена вода, устремена към дървеното воденично колело. Дървените маси са забити направо на поляната, в единия край на която почти цяла година се разгаря барбекюто. Край дувара пък, отвътрешната страна, е импровизираният зоокът. Атракция номер 1 е безспорно сърнето Бамби. Добродушкото цяло лято се разхожда свободно по двора, гали се кротко у всеки и е сигурно, че е герой вече на стотици хиляди фотографии.
За менюто няма да говорим – от българско по-българско, без да е правено от една водеща в една телевизия… Неслучайно, докато нашите любими баби французойки щъкат край Констанцалиевата къща, четири дузини румънци провеждат… научен семинар в „Извора”. Що за семинар е, дявол знае, но съседите не излизат от механата ден и нощ, явно дебатират сериозно темата за
агнешкото барбекю и фундаменталното му значение
в епохата на посттоталитаризма относно функциите на социалния модел на обществото върху разделното хранене в ЕС. Сервитьорите са от доволни по-доволни от румънското нашествие, говорят го перфектно езика, чи май фаче, домнуле, звучи отвсякъде, все едно си в браилска механа, и няма как да е, тъй като братята мамалигари харчат през пръсти. Широко отворени, при това. Когато вечер настане и месец изгрее, идва време за диджея, който, надушил нрава на власите, ги подгрява темпераментно с ламбада отпреди 20 години. Но пък ги разчувства и… така до следващата сесия на семинара…
И понеже от „Осанна” до „Разпни го” е само една крачка, толкова, че и по-малко е и от материалното до духовното в Арбанаси. Много, ама наистина много са местата, които, ако речеш да прекрачиш, трябва като Дякона да „забравиш греховния мир и да бягаш съблазни” (Дядо Вазов най-точно го е казал). Манастирите и църквите в Арбанаси и около селото са опазили толкова много история, душевност, бит и легенди, че ти трябва наистина цял един отпуск, ако решиш да видиш и чуеш всичко. Странно може би, но тези свети места, съхранили българщината през вековете, карат дори новоизпечени богаташи и нафукани мутреси за миг поне да се смирят и да пристъпят прага на обителта плахо и със страхопочитание. Интересна картинка е как луксозен черен баварец спира кротко на площадката пред манастира „Успение Богородично”, от него се изтупва наконтена млада дама, придружена от широковрат младеж с интелигентна физиономия, двойката оглежда дървената порта на манастира, после поемо по калдаръмената пътечка към може би най-святото място в Арбанаси. Тук се пази чудодейната икона на Св. Богородица Троеручица. Според преданието тя е донесена в Търново от един атонски монах през 13 век, по заръка на самата Божа майка. Наконтената млада дама пък след миг ще спре смирено пред реликвата със свещичка в ръка. И може би за първи път ще усети (или поне така би трябвало да стане) онова чувство за вечност и непреходност, което няма никаква стойност в света на лукса и охолството…
След подобен тур в Арбанаси не ти остава нищо друго, освен клетвата, че ще се връщаш тук отново и отново. За да минаваш пак и пак по моста между минало и настояще. Поне дотогава, докато цивилизацията не го е разрушила. А тя, уви не прощава…
Снимка: източник
