Запознах се с Антонио в един бар. От няколко месеца излизах със сестра му Анита и връзката ни беше стабилна, доколкото са стабилни връзките в днешно време. Анита ми се обади, че е говорила с брат си и са се разбрали да се срещнем в някой бар. Беше първият роднина, с който моята любима искаше да ме запознае и приех с радост. Вечерта в бара Анита се хвърли в прегръдките на слаб, висок мъж с обръсната глава и без брада. Това беше брат й. Стиснахме си ръцете с Антонио. Беше приятен събеседник, но от време на време замлъкваше и изглеждаше, че се замисля за нещо. Пихме уиски. Говорехме нормалните неща, които говорят двама мъже, които се срещат за пръв път. От време на време прегръщах и целувах Анита и за пръв път изглеждаше засрамена, че го правя в присъствието на друга персона, но не обърнах особено внимание на това – все пак беше по-големият й брат, нормално беше да се срамува.
Вечерта мина чудесно. Антонио ми хареса и по всичко личеше, че аз също съм му приятен. Споделих с Анита, че брат й ми допада, но има моменти, в които изглежда, че не ме слуша, че умът му е някъде другаде. Тя ме помоли да седна и ми разказа историята на брат си.
Преди пет години Антонио отишъл на екскурзия в Доминиканската република с приятели – всяка година избирали една страна и отивали там да изкарат отпуските си. Антонио се влюбил. Влюбил се лудо и необяснимо в едно местно момиче. През цялото време не се разделил от Гленда, така се казвало момичето, но отпуската свършила и трябвало да се връщат вкъщи. Гленда нямала необходимите документи, за да замине с Антонио, но се разбрали той да уреди нещата и да се съберат. Около година били разделени, но в крайна сметка документите били набавени и двамата се срещнали отново. Антонио бил сигурен, че това е жената на живота му. И двамата смятали, че сватбата не е задължителна – когато двама души се обичат, не им е нужна някаква хартийка. Заживели в апартамента на Антонио. Купили си куче и коте. Той отворил малка бензиностанция и двамата работели в нея до деня, в който Гленда разбрала, че е бременна. Антонио полудял от радост и от този ден нататък не й позволил да ходи повече на работа.
Не било и възможно – Гленда повръщала постоянно и започнала да изпитва силни болки в областта на гърдите. Отишли на лекар и диагнозата ги сварила съвсем неподготвени – Гленда била болна от рак! Антонио не можел да повярва на ушите си, но Гленда с присъщия си силен характер заявила, че няма да се предаде и ще роди детето. Започнало ходене по мъките – лекари, болници, лекари, лекари… Силите не стигнали на Гленда и въпреки че се борила до последно, бременна в шестия месец, загубила битката с рака.
Антонио преживял много тежко загубата на обичаната жена и нероденото си дете. Приятелите и близките му не го оставили ни за момент сам и това му помогнало да се съвземе. Излизал навън, но в къщата си не пускал никого. Бях потресен от чутото – значи затова в погледа на Антонио на моменти се четеше толкова мъка.
Минаха няколко месеца. Срещахме се понякога с Антонио и се забавлявахме сами или с приятели. Един ден Антонио се обади на сестра си да каже, че му се налага спешно да отиде за седмица в столицата и я моли тя да се погрижи за кучето и котето му. Анита обаче също често пътуваше и трябваше да замине същия ден за един конгрес. Предложи на брат си да остави ключовете на мен.
След смъртта на Гленда никoй не беше стъпвал в апартамента, но този път Антонио нямаше избор и се съгласи. Обясни ми с какво да храня животните и ми остави ключа. На другия ден отидох в апартамента на Антонио. Един черен кокер шпаньол и една бяла персийска котка ме посрещнаха доста враждебно, но като им сипах храна и вода, се успокоиха. Тогава разгледах жилището.
Спалнята на Антонио не беше нищо особено – креват, рафт с книги и много албуми. Там бяха запечатани щастливите мигове, които беше преживял с Гленда. Щорите бяха полуспуснати, а пердетата бяха толкова прашни, че ме беше страх да ги докосна. Другата стая беше по-малка. Личеше, че е била подготвена за бебето, но сега в нея живееха кучето и котката. На леглото имаше раздърпан от животните дюшек, валма от черни и бели косми се стелеха по пода, пердетата бяха в същото окаяно състояние както тези в спалнята, а в ъгъла имаше около триметров изсъхнал кактус.
Следващата поред беше кухнята. Неразбория цареше навсякъде и личеше, че от години никoй не е ползвал печката. Отворих хладилника. С изключение на няколко кучешки и няколко котешки консерви нямаше нищо друго. Влязох в хола. Тази ми се стори най-тъжната стая, в която бях влизал. Една маса беше поставена по средата и отгоре й имаше аквариум. На секцията имаше друг аквариум. И двата бяха изоставени от години, водата се беше изпарила и по стените и дъното беше останал черен налеп.
Тъжно и страшно ми стана. Хванах телефона и се обадих на жената, която чисти нашата къща. Знаех, че нямам право да го правя, но не можех да оставя Антонио да страда в този мръсен апартамент, пълен с вещи, които извикваха мъка и болка само като ги погледнеш. Когато жената дойде, я помолих да свали прашасалите завеси и да ги изпере, и също така да почисти аквариумите. Аз се заех с изхвърлянето на раздрания дюшек, изсъхналия кактус и другите боклуци от къщата.
Под черния налеп в аквариумите се видя, че има амфори, миди, стъклени камъчета и корабчета – цял един подводен свят. Отне ни един ден да изчистим и оправим всичко – забравих да спомена банята, за която нямам думи да опиша в какво състояние беше. Не знаех как ще реагира Антонио и честно казано, ме беше страх от реакцията му, но вече бях решил, че единственият начин да му помогна беше да го освободя от болезнените спомени и да оставя само красивите преживявания с Гленда да имат място в сърцето му.
Обадих се на Антонио в деня, в който трябваше да се върне и му казах, че ще го чакам в апартамента. Антонио влезе, остави чантата на пода и веднага се заигра с кучето и котето. После бавно обиколи стаите. Аз си мислех, че ще крещи и ще се сърди, но нищо такова не се случи. Всичко е отново така, както го остави Гленда, каза. Извади бутилка уиски и сипа в две чаши. Пихме мълчаливо. Благодарен съм ти, каза, но известно време не искам да те виждам. Трябваха му няколко месеца да приеме промените, но в крайна сметка с помощта на приятелите успя да се нагоди.
Отново се срещахме от време на време. Последният път Антонио дойде с една млада, срамежлива жена. Мъката беше отстъпила на заден план и животът отново му се усмихваше.
Автор: Александър Алексиев
