Шофьорски неволи

Шофьорски неволиОбичам сам да си върша работата. Нали знаете за единака и защо му е дебел вратът – и аз така, сам като си я свърша, най-добре е свършена. Но, понякога има едно но. Шофьор съм на камион. Хубава работа за този, който е свикнал да пътува и не му се седи затворен вкъщи. Добри пари изкарвам. Колегите ми се подиграват, че „карам прав“, което значи, че много бачкам и кирия не отказвам. Аз си знам най-добре работата. Нафта пада, тъй-онуй… Има си трикове и всички шофьори ги знаят.

Повечето имаме в кабините поне по една снимка на Сталин. Казал навремето човекът – с всички се оправям, само с шофьорите не мога. Та затова я слагаме снимката – да знаят началствата, че, правят-струват, пак на нашето ще стане.

И не само заради далаверката обичам да карам сам. Момичета много има по пътя – кеф ти руса , кеф ти черна и верна… Не вземат скъпо. И най- важното – чиста работа: плащаш и бягаш, няма врънкания, няма обади ми се. То вкъщи жена си имам, ама не е същото, а и така по се обичаме с нея – тя вика, че ми има доверие и аз така казвам и всеки си прави каквото му е на душата, но дискретно, хората да не разбират.

Иначе семейство за пример сме. Понякога обаче жената много ме дразни. Всяко лято се сърди, че отпуска не съм вземал на море да ходим. Какво море ще гледам – аз пари да троша лятото, не ми е ни до морета, ни до язовири. И друго има. Кара ме все сина с мен да съм вземал, че се чудел какво да прави по цял ден и само пушел и пари харчел. Да си търси, викам, работа, какво ще го правя с мене, аз да не съм бавачка.

Не ме остави обаче на мира. Върна се от път: вземи сина с тебе. Тръгна на път, пак същата песен. Не издържах една вечер – утре в 5 ако не е готов, хич да не си ми повторила още веднъж да го вземам. Събуди го, бе, точно в 5 двамата строени ме чакаха. Кат гледам и на синковеца хич не му се идваше, ама майка му и на него мели на главата. Та тръгнахме на път двамата.

Докато се покачи в кабината и веднага на кревата се тръшна и заспа. И така до обяд. Въобще не разбра, че аз натоварих и подкарах кирията да правя. Имам си едно задължително спиране на Български извор – минавам ли оттам, не го пропускам. Събудих сина и седнахме да хапнем и с колегите да полафим.
Поехме после пак на път. Синът лапнал цигарата и едната като изпуши, другата пали. И аз съм пушач, ама това ме отрови. Скучно му било. Мойта музика смени, че си пусна някакви модерни изгъзици, дето не знаеш пеят ли, или плачат. Наду ми се главата от виканици. Стигнахме по някое време закъдето бяхме тръгнали. Слязох аз да видя къде ще разтоварвам. Тъкмо зад ремаркето бях застанал, като се изсипа товара върху мене – синът ми си играел с ръчките и не гледал, че баща си на пихтия ще направи.
Една болка ме сряза в кръста и краката си не чувствах. Развикаха се работниците, измъкнаха ме и „Бърза помощ“ дойде. Синът ми – бял като платно. И хем ми беше жал за него, хем ми се искаше да го хвана и да го скъсам от пердах. Келеш с келеш. Закараха ме в болницата.

Прегледаха ме лекарите, болкоуспокояващи ми биха, че не можех да си кажа името от болки. Отделно сина ми лекуват, че изпаднал в шок. Идва по едно време майка му. Какво си направил, вика на детето. Ако не съм вързан на тоз креват ще ти кажа аз какво съм направил, дето акъла ти слушам. Взе тя сина и се прибраха вкъщи, а аз останах да ме лекуват още няколко дни.
Идва една сутрин лекарят и вика: тука повече нищо не можем да направим за тебе. Ще си вземеш успокоителните и вкъщи. Хубаво – вкъщи, вкъщи. Ама ще мога ли да ходя, питам. Това, вика лекарят, не знам, време трябва да мине и ще се види ще ходиш ли, или ще летиш.

Натовариха ме на една инвалидна количка и с линейката – вкъщи. Там друг проблем. Аз живея на петия етаж и асансьор няма. Нарамиха ме санитарите и ме замъкнаха до нас. Излезе моята и вика: за какво ми го носите, аз сакати не мога да гледам, по-добре да беше умрял, че застраховката поне да взема. Идеше ми да я убия, ама нищо не мога да направя, вързан съм и за всичко съм зависим: ако ми дадат – вода, пия, ако ми дадат храна – ям. От сина не мога да се оплача – гледа ме детето, съвестно му беше, че заради него станаха тез работи.

Трябваше да ходя на рехабилитация. Санитарите ги съжалявах – влачат ме ха надолу, ха нагоре по етажите и не се оплакаха нито веднъж момчетата. Синът ми всеки ден с мен идваше. И да ви кажа заради него най имах желание да проходя отново, че виждах как се измъчва. Криво-ляво закрепих се. Малко ми се дърпа кръстът и специален корсет трябва да нося, ама важното е, че сам се движа. Пак на камиона се качих и там съвсем се оправих.

Ама откак се случи това с мене, още по не искам някoй да ми се бърка в работата. Сам си работя, сам си правя далаверите, всичко сам. Казах ви, единак съм и затуй ми дебелее вратът.
А за жената имам вече едно на ум – направих застраховка, ама тя не я знае. И стане ли нещо – всичко синът ми ще вземе, а оная да има да взима…
Автор: Александър Алексиев