Нуждаем се от близки отношения, а в същото време правим всичко възможно, за да ги избегнем. На какво се дължи този страх?
Не е важно колко отдавна се е случило с нас, но когато любовта си отиде, остават спомени. Понякога хубави, понякога мъчителни. Понякога и двете. Затова има немалко хора, които съзнателно избягват сериозните взаимоотношения.
Защо бягаме от любовта? Ето ви поне 7 причини за това.
1. Чувството ще ни направи уязвими.
Другият човек е неизвестна планета. Встъпвайки в нови отношения, ние поемаме по непознат път, а повечето от хората по принцип се страхуват от новото. Да си разрешиш да се влюбиш, означава да поемеш риск. Ние се доверяваме на човека, когото обикваме, ставаме емоционално зависими от него, а това ни прави по своему уязвими. Т.е. ние се отказваме доброволно от системата на самозащита. Нашите навици, които ни позволяват дълго време да сме се чувствали напълно самостоятелни, в един момент отпадат. Постепенно, но ги губим. Така е устроен човекът по принцип: той е склонен да мисли, че колкото повече обича, толкова по-раним и уязвим става.
2. Новата любов ще отвори стари рани.
Ние рядко осъзнаваме колко силно влияние върху нас оказва миналото ни. Срещата с нов човек като лакмусова хартийка бърка в стари рани. Болезнени ситуации, преживени от нас още в детството, оказват значително въздействие върху формирането на нашето световъзприемане и до голяма степен обуславят модела на поведение с противоположния пол. Предишният отрицателен опит може да стане вътрешна спирачка, която ни удържа от крачка за среща с новото. Ние се опитваме да страним от евентуална близост, защото в паметта ни не е изтрит предишният опит на сближаване, болка, отхвърляне, загуба и гняв. Когато вие отчаяно желаете нещо, например любов, тя неминуемо започва да се асоциира с болката – с тази болка, която в миналото сте изпитали при раздялата с любовта.
3. Любовта поставя под съмнение предходната ни представа за самите нас
Не всеки от нас умее да обича себе си. Някои не вярват в себе си. Как тогава могат да повярват, че някой друг ще повярва в тях? Нашият вътрешен глас като строг ментор постоянно ни напомня, че ние не сме достойни за щастие. Този вътрешен критик е сформиран от детските ни впечатления, от оценката на родителите, от критиката, с която сме се сблъсквали в ранните си години.
С течение на времето спомените за негативния опит се изглаждат, но се влитат в нашето „аз“ и стават част от него. Пораствайки, ние се примиряваме с постояната вътрешна критика, приемайки деструктивната й логика за своя собствена. Критическите забележки на вътрешния глас често са вредни и неприятни, но свикваш с тях, както с мърморенето на стар родственик. И когато някой започне да гледа на нас по различен начин, с любящ и внимателен поглед, се чувстваме неуютно и включваме самозащитата, за да не разрушим мнението, създадено от нас за самите нас.
4. Настоящата радост е неделима от настоящата болка
Ако някога сме изпитвали настояща радост от битието, наслаждавали сме се на уловения миг щастие, ние безусловно познаваме и противоположното чувство – внезапен прилив на тъга. Мнозина бягат от силните чувства и събития, правещи ни щастливи, защото те могат да се превърнат в източник на болка. И обратно. Ние не можем избирателно да се отдаваме на щастието и болката – те са взаимносвързани и едното без другото не може. Влюбвайки се, ние често се колеабем и не играем ва банк, опасявайки се от болката, неразривно свързана с любовта.
5. Любовта по правило не познава равенството.
Мнозина се съмняват във възможността за хармонични отношения с новия партньор, обяснявайки това с факта, че „той (тя) много ме обича“. Тревогите се заключават в случая с опасенията, че в света на силната любов от страна на партньора ние не можем да отговорим със същото силно чувство, в резултат на което ще се почувстваме наранени и отхвърлени. Трябва да се знае обаче, че любовта не е огледална симетрия. В различни моменти всеки изпитва различната й сила. Нашите чувства към другия човек са неизменно променяща се величина.
От любовта до раздразнението, гнева и дори ненавистта към любимия човек е само една крачка. Постоянната тревога за това как бихме постъпил в един момент в бъдещето, не ни дава възможност да видим как постъпваме в настоящия момент и какво би станало, ако дадем воля на чувствата си. С други думи, неизменното чувство на вина по повод на това доколко сме чувствени, не ни позволява да опознаем човека редом до нас, който проявява интерес към нашата личност. Ненужната тревога може да попречи да изградим отношенията, които биха ни направили щастливи.
6. Новата любов ще ни отдели от родителите.
Любовта, новите отношения, могат да станат окончателен етап на нашето порастване. Те ознаменуват началото на нашия самостоятелен път, който може да е начало на отделянето от семейството на родителите. Не става дума обаче за изгаряне на всички мостове, промените засягат по-скоро емоционалното ниво. Човек престава да се чувства дете, поема отговорност за своите постъпки и постепенно се дистанцира от родителите, както и от евентуалния негативен опит, които може да е натрупал в ранно детство.
7. Любовта пробужда екзистенциални фобии.
Колкото повече имаме, толкова повече предстои да изгубим. Колкото ни е по-скъп един човек, толкова по-силен е страхът ни от раздялата с него. Влюбвайки се, ние не просто се сблъскваме със страха от евентуалната загуба, а започваме все по-често да се замисляме за смъртта. Сега, когато животът ни е пълен с любов, с нов смисъл и нови краски, мисълта за загубата става още по-силна. В опит да задушим гласа на страха, ние си създаваме изкуствени проблеми – скандали с партньора или в друг случай направо раздяла. В състояние сме дори сами да се убедим, измисляйки милион причини, защо тези отношения трябва да бъдат прекъснати, въпреки че самите проблеми в повечето случаи са решими.
Себепознанието и познанието на собствените страхове са важна стъпка по пътя към изграждане на хармонични отношения и дългосрочна връзка. Опознавайки себе си, даваме шанс за настоящата любов, която бихме могли да удържим.
