Как се омъжих за първи път след 50

Как се омъжих за първи път след 50
Как се омъжих за първи път след 50

Има една нерадостна статистика, която сочи, че шансовете за брак на жените, прехвърлили 40 г., са равни на 15%. Обаче няма правило без изключение. Американската радиоводеща Лори Питърс споделя пред psychologies.ru своята лична история: тя за първи път се омъжва на 53, разрушавайки всички възможни стереотипи. Предлагаме ви историята на Лори с малки съкращения.

„… Когато бях на 11, казах на мама: „Ако не се омъжа до 24 г., ще се самоубия”. Естествено в този момент не бях достатъчно зряла и нямах предвид буквалното значение на това понятие, но смисълът бе ясен. Майка ми естествено ме скастри с укорителен поглед: „Никога не говори така – каза тя. – Ти може да си щастлива и с мъж, и без него…”. Тя се оказа права: сватбената клетва произнесох 30 години по-късно, отколкото разчитах в детството си.

В интерес на истината, майка ми и баща ми никога не са ме притискали по отношение на брака. А моите приятелки, едва навършили 22, бяха натискани сериозно от родителите си да се омъжат. Чисто безумие – в този момент животът им едва сега започваше. Аз пътешествах, ходех по партита, наслаждавах се на живота. В това време учех, повишавах квалификацията си и често слушах от учителите си, че съм бъдеща звезда и мотивацията би могла да отвори пред мен всяка врата.

И все пак пред мен стоеше едно „но”: чувствах се самотна, захвърлена, постоянно гадаех къде изчезва потенциалният партньор след първата ни среща. Опитвах се да разбера наистина ли не съм нужна никому и маскирах растящата неувереност в себе си, постигайки успехи в останалите области на живота.
Времето вървеше, но личният ми живот не бързаше да се подреди. Всяка раздяла преживявах като трагедия. Прекъсванията между романите ми бяха не по-кратки от 2 години – толкова ми бе нужно, за да се възстановя. Това бе един порочен кръг: раздяла, тъга, надежда за възстановяване на връзката, която затваряше други възможности, още по-голяма тъга.

Така преминаха доста години и в един момент аз се предадох и затворих за себе си тази тема. Първият лъч надежда, макар в този момент все още да не го разбирах, проблесна, когато чух за Закона за привличането в предаване на Опра Уинфри. Заинтригува ме тази теория. Изучих цялата информация, която успях да намеря, и с увлечение разказвах за това на приятелите си. Започнах да си задавам глобални въпроси. Какво е моето място във вселената? Какво е моето предназначение да правя за себе си и за другите? Започнах да изучавам религиите, да усвоявам духовни практики. Чувствах как нещо отвътре ме тика напред – към отношения не с някой конкретен човек, а с нещо повече, отколкото съм аз самата. Сега разбирам, че тогава съм вървяла към среща с истинската любов.

Постепенно се учех да приемам уроците, които ми даваше животът. Болестта на домашния ми любимец, смъртта на мама – бяха тежки моменти, но се научих на търпение, благодарност, доброта, състрадание. Започнах по-добре да разбирам чувствата на другите, в мен се появи желание да се грижа за тях и за целия свят. Постепенно станах този човек, който бях длъжна да бъда. У мен най-накрая се появи решимост да променя нещо глобално в живота си. Смених си работата, за да се занимавам с това, което ми харесва.

В една обикновена петъчна вечер на улицата буквално се сблъсках със съседа, когото познавах от много години. Още преди да дойда на себе си, той ме запозна с негов приятел, който не бях виждала до този момент. Поговорихме известно време, след което ги поканих у дома. Когато видя в хола ми футболен атрибут, новият ми познат доста се учуди. Увлякохме се в дълъг и интересен разговор за футбола и забелязах, че от лицето му не слезе израза на учудване, дори изумление. Той ме посети на следващия ден, на по-следващия и стана така, че не си тръгна от живота ми.

Срещахме се в продължение на 4 години, за да се опознаем по-добре един друг. Той въобще не съответстваше на стереотипите, които тогава имах. Надявах се, че мъжът ще бъде по-голям от мен и не исках деца. Той бе по-млад с 11 г. и имаше един син. С времето разбрахме, че за нас тези неща не са принципни различия. Неговата доброта, открито сърце и нежно отношение към мен се оказаха най-важни. Ние прекрасно се допълвахме. Сключихме брак на следващия ден, след като навърших 53.

Мисля, че нещата ми се получиха, тъй като успях да се отпусна и да скъсам с натрапчивата идея „трябва да се омъжа”. Концентрирах се върху живота, върху това да получавам от него удоволствие и да дарявам радост на другите. Позволих си наистина да обикна живота. Именно това позволи на моя мъж най-накрая да ме намери…”