Иманярът

ИманярътПо професия съм ветеринарен доктор, но вече всички ми викат иманяра. Първа жена ми ми го лепна.

Преди години върлуваше шап и ни изпращаха в командировки да го овладяваме. На мен се падна да обикалям из планините с друг колега. Бяхме вече десет дена по селата, когато ни съобщиха, че командировката се удължава за неопределено време.
Настроени бяхме да се прибираме по къщите си и тази новина хич не ни хареса, но нямаше какво да се прави. С единия от кметовете много си бяхме паснали и ни покани човекът на гости. Жена му я хвалеха всички в селото, че е голяма домакиня и наистина не се посрами, облизахме си пръстите. Кметът, и той да не остане по-назад от нея, извади ракии и вина и вечерта вървеше от приятно по-приятно.
По едно време, не знам как стана, отворихме дума за хайдути и хайдутуване. Кметът спомена, че на другия ден ще събарят една изоставена къща, на която предишният собственик бил хайдутин, но нямал наследници и така си запустяла. Предлагал я да я купят, но никой не я щял, защото се говорело, че който влезе в къщата, хайдутинът му се привижда нощем. Говорело се, че имане има зарито там и старият хайдутин го пази от отвъдното. Стана ми интересно. Попитах кмета дали мога преди да я съборят да я огледам. Гледай колкото искаш, вика той, ама после да не ми се жалваш, че ти се привиждат хайдути.

На другата сутрин рано-рано се намерих в хайдушката къща. То каква ти къща, развалина. Влязох. Бурени големи колкото мене, чак страх да те хване. Съборено всичко от времето, прахоляк, изпопадали греди, тухли. Тръгнах да си ходя разочарован, когато се спънах в стъпалото и то се помести.
Едно дървено сандъче се виждаше през дупката. Разтреперих се. Помислих, че хайдушките пендари съм намерил. Извадих внимателно сандъчето. Мъничко беше и не тежеше, беше заключено с катинар. Пъхнах го бързо в раницата, че работниците бяха започнали да пристигат. След мен започнаха да събарят каквото беше останало от къщата. Работници от града бяха повикали, че местните ги беше страх.
Не казах на никого какво съм намерил.

Работихме с колегите цял ден и цял ден стисках раницата. Вечерта се отделих сам в стаята, разбих катинара и видях, че вътре има само един пожълтял лист. Когато го разгледах обаче, исках да подскачам от радост – карта, карта на заровено хайдушко имане.
Нарисувано беше всичко – река, колко стъпки нагоре, какъв връх отляво, какво дърво отдясно. Обаче нямаше имена, нито някакви други координати. Рекох си има- няма имена, ще се разучи хубаво и ще се търси. Едвам дочаках да свърши командировката. Един приятел имам, учител по история. На него занесох картата да се мъчим да разгадаваме имането къде е скрито. И той се запали като мене. И оттогава вече 20 години не сме спрели да търсим. Засега обаче все удряме на камък. Бая пари се похарчиха и жените се сърдят, че с глупости сме се занимавали. На мене хората ми викат иманяра, но аз знам, че имането е някъде там, само трябва да разчетем добре картата и е наше.

Наскоро ми предстои да се пенсионирам и ще имам много свободно време да търся. Надявам се мечтата ми да стане действителност.
Автор: Александър Алексиев