Притча за светостта

Притча за светосттаВ далечни времена живял един човек. Неговата святост била толкова голяма, че даже ангелите се учудвали и нарочно слизали от небето да видят как е възможно човек да живее на земята и толкова много да прилича в делата си на Бог.
Веднъж ангелите казали на Бога:
— Господи, надари този човек с таланта да прави чудеса!
— Съгласен съм, — отговорил Господ. Идете и го попитайте какво иска.

И ангелите пак слезли на земята и попиталия светия човек:
— Искаш ли с едно докосване на ръката да даряваш на хората здраве?
— Не, — отвърнал светецът. Нека по-добре сам Господ да твори това чудо.
— Не желаеш ли да притежаваш такъв дар слово, с чиято сила ще можеш да накараш грешниците да се покаят?
— Не, това е работа за ангелите, а не за някакъв слаб обикновен човек. Аз се моля грешниците да се покаят, но не мога да ги карам.
— Може би искаш да привличаш хората при себе си със сиянието на добродетелта и по този начин да прославяш Бога?
— В никакъв случай. Ако привличам хората към себе си, ще ги отвличам от Бога.
— Какво искаш тогава? — попитали ангелите.
— Какво още мога да искам? Да не ме лиши Господ от своята милост! С нейна подкрепа аз имам всичко.

Но ангелите продължили да настояват.
— Добре, — рекъл светецът. — Искам да правя добро, но така, че самият аз да не подозирам него.
Това смутило ангелите, но те помислили и намерили начин. Направили така, че сянката на този човек, която той не вижда, да може да изцелява болните и да облекчава скръбта и мъката по земята.

Така и станало – където и да се появял светецът от този момент нататък, сянката му покривала със зеленина отъпканата земя, връщала водата в пресъхналите ручеи и езера, под нея разцъфтявали цветя и пресъхвали сълзите в очите на хората.

А светецът просто си вървял по пътя и излъчвал добро и изцеление, без сам да знае за това.