Anna.bg
Споделено
11 март 2015

Къщата на мечтите ни

2 247
0
Къщата на мечтите ниМъжът ми има златни ръце. Кажи-речи сам вдигна къщата, в която живеем вече 30 години.

Тъкмо се бяхме оженили и правехме чести разходки до реката, която пресича града. Водата ни привличаше неудържимо. Имахме си едно местенце, скрито от хорски погледи, където сядахме да се полюбуваме на красивия речен пейзаж. Понякога при хубаво време се виждаше как скачат шараните на повърхността на реката, друг път гъски плуваха - живи картини се сменяха пред очите ни. И двамата бяхме влюбени в реката.

Веднъж мъжът ми се върна развълнуван вкъщи. Прочел обява, че се продава място близо до реката и идваше да ми каже. Винаги бяхме мечтали да си построим къща на такова място. Цената обаче беше доста височка за нашите възможности. Седнахме да помислим откъде можем да вземем заеми. И двамата имахме стабилна работа, значи банките ще ни отпуснат известна сума. Родителите ни също ни бяха обещали да помагат, ако строим един ден. Не беше лесно, но събрахме парите и закупихме парцела.

Каква радост беше! Искаше ни се да започнем веднага строежа на къщата, но, първо, трябваше да върнем заемите, взети досега. Докато ги изплащахме, имахме време да мечтаем как точно да построим къщата, колко стаи да има, колко бани. Един друг въпрос обсъждахме - дали да я вдигнем на един етаж, или на два?

Мъжът ми искаше да е едноетажна. Аз обаче си мечтаех за голяма тераса - та отвисоко да гледам реката, и за целта бяха нужни поне два етажа. Любимият ми винаги се стараеше да ми достави удоволствие и се съгласи да вдигне къщата според моите изисквания. Когато изплатихме и последния заем, се заехме със закупуването на материалите. Всяка тухла ни радваше. Мъжът ми с моя помощ и с помощта на двама приятели започна строежа.

Такова удоволствие е да работиш цял ден и вечерта да огледаш построеното. Виждаш как от нищото израства красива постройка и нямаш търпение да дойде утрешния ден, за да продължиш да работиш. След месеци усилен труд най-после дойде денят, в който къщата беше абсолютно готова. Нанесохме се и заживяхме обградени от прекрасната обстановка. Аз получих голямата тераса, която исках и най-често прекарвахме свободното си време там. Добре си живеехме. Родиха ни се две момчета. Това ни донесе нови поводи за радост - беше истинско удоволствие да ги наблюдаваш как тичат из градината или слизат до реката да ловят риба, да се къпят или просто да поиграят. Така вървяха годините. Случваше се да имаме проблеми - поради близостта на реката мазето ни се пълнеше с вода, но купихме мотор и я изтласквахме навън. Синовете ни пораснаха и всеки пое по своя път.

Останахме пак двамата. Не може да се каже, че всичко ни е било по мед и масло, имахме си нашите проблеми като всяко семейство, но и нищо сериозно не бяхме преживяли. До днес.

Денят беше слънчев и приятен. С мъжа ми се пекохме малко на слънце, обядвахме и седнахме пред телевизора. Аз даже бях позадрямала, когато усетих, че краката ми плуват във вода. Помислих, че съм оставила отворен някой кран и се надигнах да видя откъде идва наводнението. Мъжът ми също тръгна да види какво става. Нивото на водата се покачваше много бързо. Дадохме си сметка, че реката е преляла. Тази година повече от всяка друга имахме проблеми с мазето - говореше се, че реката е затлачена от дънери и растителност, но никой не вземаше мерки да почисти коритото й. За пръв път от толкова години реката беше влязла в къщата.

С мъжа ми започнахме да носим някои по-ценни вещи към втория етаж. Не можахме да спасим много, трябваше да спасяваме и себе си. Качихме се на терасата и оттам наблюдавахме безсилни как всичко потъва във вода. Цветът й беше бежовокафяв и се движеше с голяма бързина. Някои от съседите ни също бяха по терасите, други се бяха качили по покривите и всички чакахме да премине това изпитание.

Появиха се момчетата от „Гражданска защита“. Евакуираха ни всички на безопасно място. Два дни не спадна нивото на водата. Когато ни казаха, че вече можем да се върнем по къщите си, се зарадвах. Но като отидохме на място и видяхме пораженията, плакахме от безпомощност. Такова нещастие не се беше случвало по тези места. Домашните животни се бяха издавили и хората ги трупаха на купчини - тъжни и страшни пирамиди от удавени животни. За щастие човешки жертви нямаше, но къщите бяха пострадали. Особено една, която се намираше до нашата, и в нея живееше една старица - стената откъм нас се беше съборила и се виждаше какво има в къщата. Възрастната жена плачеше и нареждаше като на умряло. Всеки един от нас трябваше да изхвърли кой мебели, кой домакински уреди, кой други вещи. Водата беше отнесла всички дребни неща от къщите. Документи, снимки, книги - всичко, което се беше намокрило, беше негодно. Зарадвах се, че държах по случайност всичко това на втория етаж, но имаше хора, които останаха без спомените си. Дълго изривахме вода и кал от къщите си. Когато бяхме пооправили пораженията, излязохме да видим какво правят останалите пострадали.

Възрастната ни съседка вече не плачеше, а само седеше и гледаше в една точка с такова тъжно лице, че на човек му се късаше сърцето като я погледнеше. Отидохме да я видим. Винаги е била жена със силен дух. Отрано беше останала вдовица и единственият й син също беше починал. Не знаехме да има близки. Грижеше се за децата от квартала - винаги в къщата й имаше за тях домашно приготвени сладкиши и бисквити. Сега седеше и личеше, че няма сили са де надигне от мястото си. Като ни видя се разплака. Останах без нито една снимка от сина ми и мъжа ми, каза. Другото не ме интересува, но това за мен е краят. Взехме я да изкара нощта с нас. Чувах я как жално хълца и ми беше болно за тази чудесна жена, наказана от живота, а сега и природата не я беше пощадила. На другата сутрин отидохме да й помогнем да изчисти къщата си от калта. Дойдоха и други съседи. И деца - нейните любимци, децата, бяха дошли да помогнат на любимата си бабка. Мъжете се заеха да изградят отново падналата стена. Другите помагахме кой с каквото може. Докато изривахме калта, в един от ъглите намерихме някаква найлонова кесийка. Занесохме я на стопанката й. Като я видя и се разплака - вътре имаше семейни снимки, които тя мислеше за изгубени. Имаше някои повредени от водата, но като цяло се бяха запазили. Старицата не знаеше как да ни благодари.

Премеждието мина и замина. Около два месеца чакахме общинарите да решат кой и кога ще почисти реката, но като видяхме, че нищо не правят, сами се хванахме и свършихме работата. Не искаме да оставяме нищо на случайността, природата не се шегува.
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.