Anna.bg
Споделено
08 март 2015

Убийцата на баща ми

2 143
0
Убийцата на баща миМайка ми ни изостави - мен и баща ми. Бях още малък, само на пет годинки, и не си спомням ясно всичко. Но майка ми вече не беше при нас. Много дни и нощи плаках за нея. Молех се да се върне. Мислех, че е избягала от мен, защото не съм я слушал. Казвах си, че, ако се върне, ще бъда най-послушното дете на земята. Но я нямаше.

С баща ми живеехме сами. Ходехме често при неговите родители.

Минаха години. Една вечер като се прибирахме с баща ми видяхме, че пред нашата къща седи жена. Щом ни видя, се изправи. Беше майка ми. Върнала се да ме вземе със себе си. Влязохме вкъщи. Баща ми беше категоричен, че в никакъв случай няма да й позволи да ме отведе. Аз и не исках - тази жена ми изглеждаше непозната, не бях я виждал вече шест години и споменът ми за нея беше избледнял. Баща ми ме заведе в кухнята и ми сложи да вечерям. Докато беше с гръб към майка ми, тя грабна един нож и го наръга в гърба. Баща ми се залюля и се строполи на земята. Успя само да каже: бягай, сине! - и започна да хърка. Оная продължаваше да го ръга с ножа, където свари. Гледах като хипнотизиран. Не знам как намерих сили да се надигна от стола и да побягна навън. Там се разкрещях. Събраха се хора. Извикаха полиция. Полицаите изведоха майка ми - на окървавените й ръце бяха сложили белезници. Вървеше към патрулката, а на лицето й грееше усмивка.
Този спомен се е запечатал в съзнанието ми и не ми дава покой - минути след като беше убила безмилостно баща ми, вървеше и се усмихваше!
Мен дори не ме погледна. Защо беше дошла тази жена, защо каза, че иска да ме отведе със себе си, а ми отне единствения човек, който ме обичаше и когото обичах?
Защо ме остави без баща само на 11 години? Какво щеше да се случи с мен?

Баба ми и дядо ми - родителите на баща ми, ме прибраха. Искаха да ме сложат да спя в стаята, в която винаги спяхме с баща ми, но аз не можех да остана сам - беше ме страх, че майка ми ще дойде да убие и мен. Заспал съм на дивана в хола, след като дълго плаках.

Мина време - не знам колко, и започна процесът срещу майка ми. Аз трябваше да разкажа на съда какво съм видял. Много се страхувах. В залата беше оная жена, която ме остави сирак - не можех да я нарека мамо. Беше седнала там, отпред, и пак се усмихваше. Припаднал съм. Не издържах да я гледам как седи там с тая усмивчица - изглеждаше толкова доволна. Не ме караха да влизам пак в залата - записаха ме, за да не се налага да виждам тази убийца. Повече никой не ме занимаваше. Когато делото приключи, дядо и баба ми казаха, че я осъдили, но не знаех нито за колко, нито в кой затвор е, нищо.
Казаха ми също, че съдията е отредил един път в месеца да ходя при родителите на майка ми. Ужасих се - защо съдията ще иска да ме наказва да виждам тези хора? Не ги познавах, не ги помнех, а и не бяха ме потърсили през всичките тези години. Защо трябваше да ходя при тях?
Получих нервна криза. Баба и дядо се уплашиха и извикаха линейка. Биха ми някакви инжекции и съм заспал. Като се събудих, нямах сили за нищо. Няколко дни ми даваха хапчета. Дойде събота и пристигнаха едни хора - извадиха документ, според който трябваше да отида с тях. Дърпах се, крещях, търкалях се по земята, дращих ги с нокти. Пак нервна криза. Пак линейка. Този път влязох в болница. Лекуваха ми нервите. Психолози говориха с мен. Дядо и баба не ме оставиха нито за миг сам. После лекарите ме изписаха. Баба каза, че не трябва да се плаша от нищо. Успокоих се.

Тръгнах отново на училище. Там благодарение на приятелите си изкарвах чудесно. В класа ни дойде нова ученичка. Хареса ми още щом я видях. Сложиха я да седне до мен. Малко се срамуваше отначало, но сега сме големи приятели. Казва се Марта. На останалите от класа също им е приятно да са с нея, но най-често двамата сме сами. Днес на излизане от час останахме последни - всички се юрнаха да си отиват освен нас двамата. Събрах смелост, затворих очи и я целунах. Марта се изчерви и побягна. Хукнах след нея да й се извиня, ако съм я обидил. Не я видях навън, но ме чакаше неприятна изненада - родителите на майка ми бяха пред училището. Разтреперих се от нерви.

Върнах се обратно. Нахълтах при директора и през плач му обясних, че не искам да ходя с тези хора. Молех го да ме спаси от лапите им. Директорът ме прегърна и каза, че в това училище никой не задължава децата да правят това, което не искат.
Наскоро след този случай, благодарение на подкрепата на всички от селото съдията преразгледа решението си.
Чувствам се свободен. Ходя на училище с още по-голямо удоволствие. Там винаги ме чака Марта. Мисля, че съм влюбен в нея, но сме още много малки и засега трябва да учим здраво - така казва тя.
Марта иска да стане лекарка, а аз мисля да стана съдия - за да пазя децата като мен от допълнителни страдания.
Автор: Александър Алексиев
Етикети: Убийцата баща
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.