Anna.bg
Споделено
25 януари 2015

История за гурбет, овце и чаша мляко

2 535
0
История за гурбет, овце и чаша млякоАз съм от село. Мъжът ми и той. Много-много не бяхме по учението. Оженихме се млади и заживяхме в къщата на родителите му. Къщата малка, а живеем една камара хора там – ние двамата, родителите на мъжа ми, двама братя имаше и една душевноболна леля. Трудно живеехме. Удобства никакви – тоалетната на двора, баня няма... Работехме и спестявахме всяка стотинка. Посъбрахме пари и купихме една стара къща в село.
Сами ремонта си правихме и бързахме да се нанесем, че да сме си сами. Заживяхме в къщата, две деца ни се родиха, но бедно живеехме и все по често се замисляхме за чужбина. Мъжът ми имаше един братовчед навън. Свързахме се с него, той каза колко пари да съберем и да тръгваме, че ще ни помогне да намерим работа. Продадохме животните, които имахме на село, мъжът ми взе заем и тръгнахме. Пътувахме с автобус. Пътуването трудно, децата плачат, хората в автобуса се сърдят. Шофьорите казаха, че ще спират на всеки четири часа, но през нощта не спряха цели осем часа - щяхме да се изпонапикаем в автобуса.
Как да е, минахме границите. Стовариха ни в пет часа сутринта на автогарата и зачакахме братовчедът на мъжа ми да дойде да ни прибере. Братовчедът каза да чакаме – до три часа щял да дойде.
После се обади, че ще дойде към пет вечерта, че имал работа. Дойде в седем. Ние изгладнели, мръсни и уморени. Заведе ни в един апартамент, в който живееше с още шест човека. Той, ние и децата се натъпкахме в стаята, в която живееше той. Трябваше да спим по пода, но каза, скоро ще ни намери работа и ще заживеем нов живот.
Минаха две седмици. Каквото носехме от България се изяде и се изпи отдавна, парите почти свършиха, а братовчедът само обещаваше да намери работа, ама виждахме, че нито търси, нито се тревожи да нас. Започнахме сами да търсим, но езика като не знаеш – трудно. Други българи ни казаха едно място, дето се събират имигранти и идват работодатели да ги наемат на работа. Ходехме там ден след ден. Една сутрин рано късметът ни се усмихна – търсеха семейство да гледа овце, къща даваха, храна и ще плащат, казаха.
Приехме работата – то и нямахме друг избор. Натоварихме се на един фургон и ни заведоха на 70 километра от мястото, където бяхме. Отидохме да ни покажат овцете. 800 овце?! Никога не бях виждала толкова овце, събрани на едно място. Къщата, в която трябваше да живеем, беше една съборетина, но вече нямаше връщане назад и останахме.
Как успяхме да изкараме на това място шест месеца, още се чудя. Далеч от жива душа, далеч от магазин, далеч от всичко. Телевизор, телефони – няма. Чорбаджиите ни носеха за ядене, ама какво ядене – леща, картофи, боб. Децата не бяха виждали шоколад от месеци. Замолих се един ден да купят нещо сладко за децата поне, че като ми се скараха – какви били тез капризи.
Идваха в пет сутринта да ни будят овцете да доим. Ама лампа викаха да не палим, че разходи сме правели. Вие знаете ли как се доят 800 овце??? Без ръце оставахме, нищо, че машина ги дои. Всеки месец ни плащаха, ама не каквото се бяхме разбрали, а каквото плащат, ако работиш един час на ден.
Парите не ги харчехме – то нямаше и къде. Мина шестият месец и мъжът ми вика - дотука с този овчарлък. Отиваме пак при братовчеда и ще търсим друга работа.
Малкото багаж, дето носехме, го събрахме набързо и с автобуса в града. Нали телефони нямахме, не бяхме се обаждали на братовчеда на мъжа ми. Отидохме направо до квартирата. Да де, ама човекът го няма- работа намерил някъде и се махнал, ни адрес, ни телефон оставил.
От трън, та на глог. Отидохме до Червения кръст. Чакахме, каквото чакахме, прие ни човекът, преводачка имаха една българка и ние си заразправяхме патилата. Понеже късно, местата за спане заети били. Децата щели да заведат в дом, че непълнолетни, а нас в един приют само можели да настанят засега. Тръшнах се на земята, плача и се моля да не ме разделят от дечицата ми, ама човекът вика – правилата такива, аз нищо не мога да направя, не сте само вие.
Видяхме, че няма друг начин и с плачове и ревове заведохме децата и ги оставихме при чуждите хора. А ние отидохме да чакаме да отвори приютът – отваряше в 23 часа. Спиш и на сутринта излизаш.
Мъжът ми в стая с още 19 човека, аз в стая с още 8 жени. Дадоха ни чаршафи, по една чаша мляко и бисквити, който иска да се изкъпе, и по леглата.
Вратите на стаите ги оставят отворени, да вардят да спим, а не да се разхождаме. На сутринта ни пуснаха една силна музика да ни събудят. За половин час пак на улицата ни пратиха.
Викам на мъжа ми – лошо-хубаво – отиваме пак при овцете.
Отидохме да се молим, ама хората веднага намерили други и не искат да ни знаят. Върнахме се пак в приюта. Пихме мляко, спахме и на сутринта пак гръмна музиката да ни буди. По едно време чувам някой крещи. Мъжът ми – да вземе да остави чантичката със спестените пари, паспортите и всичко в стаята и отишъл до тоалетна. Като се върнал – няма чанта. Който я взел, си излязъл и върви го търси. Полиция не може да се вика, че Червен кръст било и хора без документи имало всякакви. Не искам да ви разправям какви мъки бяха документи докато извадим. Червеният кръст помогна – купиха ни билети за България, взехме децата и се прибрахме на село по-зле, отколкото тръгнахме.
Започнахме пак, ама не от нулата, ами много-много под нулата, че бяхме със заеми до шиите. Хората ни гледат – някои ни съжаляват и гледат да помогнат, с каквото могат, други се подсмихват, че некадърни сме били да се оправим в чужбина. Ама аз им викам да опитат те и като успеят, тогава да приказват.
П. П. За братовчеда на мъжа ми не се знае нищо от години....
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.