Anna.bg
Споделено
02 февруари 2015

В безсънните нощи мисля за тях

1 568
0
В безсънните нощи мисля за тяхБях детска учителка в дом за деца сираци в едно село. Трудно се намират желаещи да работят на подобно място. Някои въобще не свикват и има голямо текучество. Първият ми работен ден мина стряскащо. Една от учителките ме заведе да ме представи на децата.
При отварянето на вратата всички се втурнаха към мен с викове: Мама, мама...!
Така правят винаги като видят непозната жена. Всяко дете искаше да ме пипне, да ги вдигна на ръце се молеха и да ги погаля. Който е попадал в подобна ситуация, ще разбере как се чувствах – объркана, изгубена, не можеща да си поема дъх от вълнение. Криво ляво усмирихме децата и започнахме с ежедневните задачи.
Попяхме песни, поиграхме, разходихме се в двора на детския дом и дойде време за обяд. Наредиха децата в редица едно след друго, застана едната лелка с тенджера в ръка и с една лъжица и започна да слага в устата на децата. Представете си само – отваряш уста, дават ти една лъжица от храната и отиваш последен на опашката.

И така, докато всеки се изреди по няколко пъти и храната свърши. Една-единствена лъжица и всички ядат с нея... Не знам как не повърнах. Горките деца – не им ли стигаше, че са изоставени от родителите си, та и хората, които трябваше да се грижат за тях и получавах заплати за това, не ги гледаха както трябва.

Събрахме се три учителки и отидохме да говорим с директорката. Тя въобще не се учуди, когато и разказахме как се хранят децата. Така правели, за да не миели после лелите съдовете. Струваше ни много усилия д убедим тази жена – директорката, че децата заслужават по-човешко отношение, но го постигнахме.

Поискахме също нови дрехи и обувки за децата, че бяха дрипави, а в склада имаше камари с дрехи и обувки, пазени "за нови". Не вярвах на очите и на ушите си. В кой век и на коя планета се намирах? Извадихме дрехи и обувки.
Изкъпахме децата и ги облякохме. Светнаха – дечица, мили душици.

Лека-полека научихме обслужващия персонал да върши съвестно задълженията си. Виж, директорката беше друго нещо. За каквото и да се отнасяше, тя отказваше да го направи. В целия детски дом имаше само един телефон (мобилни тогава нямаше). Този телефон стоеше заключен в дирекцията. Директорката си имаше работно време, но децата не се разболяваха по график и много често през нощта трябваше да будим съседите, за да извикаме линейка, ако някое от децата се разболееше. Костваха ни много усилия да убедим директорката да оставя ключа за кабинета, та да можем да ползваме телефона при нужда.

Най-много мразех като се зададеше 8-ми март. Дечица, изоставени от майките си, рецитираха: „Мила моя мамо, сладка и добричка...", а представа си нямаха какво е това мама.
В деня на самия празник пристигаха разни местни величия, които директорката канеше да гледат изпълненията на децата. Ръкопляскаха, изяждаха всичко, което беше за почерпка на децата, и си тръгваха. Веднъж дори ни глобиха нас, учителките, че сме влезли в кухнята да приготвим сладкиши на децата, защото сме нямали разрешение да го правим. Най-лошото в дома обаче беше, че почти всички деца бяха с неоформени документи и не можехме да ги даваме за осиновяване. Идваха семейства да питат да си осиновят детенце, а ние при наличието на 40 деца, трябваше да казваме, че няма?

Ние, учителките, вземахме в къщи по някое дете за събота и неделя. Първият път заведох в къщи две деца: момиченце и момченце. Представих им майка ми: „Деца, това е моята майка. Викайте й баба Пенка.” Те се спогледаха и казаха – разбрахме, това е нашата майка баба Пенка. И така и викаха - майка баба Пенка.

Разведох децата из града и влязохме в една сладкарница. Поръчах им по една пастичка и докато я ядяха, се приближи сладкарката да ме поздрави какви красиви и възпитани деца съм имала. Обясних й, че са деца от дома, в който работя и са с мен само за събота и неделя. Жената се разплака. Седна при нас и разказа историята си. Колкото и пъти да забременявала, или раждала децата мъртви, или правела спонтанен аборт. С мъжа си мислели да си осиновят дете, но имало дълги списъци с чакащи.
Толкова хареса децата, че реши да ги осинови и двете. Коства й около година ходене по различни инстанции, но накрая успя да събере всички необходими документи и да осинови децата. Радостта им след дългото чакане не може да се опише с думи.

Мен ме преместиха на работа на друго място и повече не се върнах в този дом. Често си мисля за дечицата, на които за кратко време бях учителка. Къде ли са сега? Как се разви животът им? Въпроси без отговор. Иска ми се да вярвам, че са добре, че са се намерили хора, които да ги обичат и напътстват в живота.
А аз дали можех да направя нещо повече за тези дечица? Може би, но животът ме завъртя, създадох семейство и деца родих. Но понякога в безсънните нощи се питам – можех ли да направя още нещо...
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.