Anna.bg
Споделено
27 януари 2015

Дават ми таблетки с шепи, а тези лекарства ме оставят без сили

1 728
0
Дават ми таблетки с шепи, а тези лекарства ме оставят без сили(Мисли на една жена, болна от Алцхаймер, записани от една съседка)
Не съм глупава. Просто съм болна. Имам Алцхаймер. Отначало никoй не си даваше сметка, a най-малко аз. Започнах да забравям накъде съм тръгнала, купувах три хляба вместо един - нищо стряскащо.
Постепенно започнах да забравям коя съм. На колко съм години. Къде живея. Единствено пътят към църквата никога не забравих. Знам молитвите наизуст и понякога с часове се моля. Това ми харесва. Връща ме в детството. Моите трима сина си дадоха сметка,че съм болна едва когато умря баща им. И по него време забравях, но не колкото сега. Но синовете ми не знаеха нищо. Изпокараха се помежду си заради пари.
А аз…Аз забравях кафето на котлона да ври, оставях парите някъде. Намирах ги след време в някоя саксия, в хладилника или на най-невероятни места. Те се сърдеха, че съм харчела много. Ха-ха-ха! От моите пари? Как им свидеше, че харча.
Моето семейство винаги е било финансово добре. И винаги вкъщи държахме големи суми пари. Синовете ми започнаха все по-често да идват. Да ме видели, казваха. И докато аз седях с тях в хола, снахите се намъкваха в моята стая и търсеха ли търсеха. Златните ми накити, имах много, изчезваха един по един. Часовници, обеци, гривни, пръстени - нищо не ми оставиха. Дори сватбената халка ми взеха.
А аз не съм глупава. Просто имам Алцхаймер. Веднъж ги чух да се карат, защото двамата, по-големите – близнаците - искаха да ме водят в старчески дом. Малкият ми син обаче не беше съгласен. И пак караници и обидни думи си размениха. Сега не си говорят. От къщи изнесоха всичко, което имаше стойност. Махнаха персийските килими и остана един гол под. Едни стари мебели имам сега и нещата, които никoй не иска или не могат да се продадат. От хорски срам наеха една жена да ме гледа, но виждам, че и плащат малко и не е доволна. Сигурно ще ме изостави, като намери по-хубава работа. А аз свикнах с нея. Постоянно я викам. Помня само нейното име вече, синовете си ги бъркам с други хора - чичо, дядо, брат ми... Те се сърдят, а аз не го правя нарочно - просто съм болна и забравям. И болестта се развива все повече и повече. Дават ми таблетки с шепи, а тези лекарства ме оставят без сили. Често, като не ме виждат, ги изплювам.
Как ми се иска децата ми да си спомнят как съм се грижила за тях и да ме оставят да си доизживея спокойно времето. Времето, което ми остава на този свят. Нали къщи и пари си имат и те - за какво са им притрябвали толкова моите... Чувствам се все по отпаднала и слаба. А ми се иска да им кажа…Не съм глупава. Просто съм болна.
Майка ви
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.