Anna.bg
Споделено
31 януари 2015

Правилно решение ли взех преди години

3 400
0
Правилно решение ли взех преди годиниТръгнах. Трябваше. Не виждах друг начин. Но как, как да оставя всичко... Как да оставя децата... Работа си имах и в България, но заплатите (заплати, какви заплати) се изплащаха на 3-4 месеца. Сметките през това време вървяха, заемите се трупаха, решение виждах само едно – чужбина.
Когато си в България, ти се струва, че всички, които са навън, са добре.
И ето ме и мен в чужбина. След много перипетии и почти без пари – ами сега...
Записах се в една организация за емигранти - аз ходя на курсове всякакви, а те ме изпращат на интервюта за работа. Отначало те изпращат с още 10-15 човека по интервюта и обикновено не наемат никого от групата. Постепенно започват да те изпращат само теб.

Наеха ме – урааа, да гледaм една болна жена. Къщата да чистя, да готвя на нея и мъжа й – обичайните неща. Не ме предупредиха само, че през нощта не спи, а иска да се разхожда. Та разхождахме се по цяла нощ из апартамента и на сутринта тя заспиваше, а аз трябваше да върша къщната работа. И заживяхме така – нощем разходки – денем всичко останало. Научих се да спя на моменти – когато можеш, тогава спиш. Първите дни от стреса от новото и непознатото нямаш много време да мислиш. Но свикнеш ли веднъж, мислите те намират.

Най-лошото са мислите – и други преди мен са го казали, но го разбираш едва когато ти се случи на теб, a в главата ти се завърти една вихрушка... А моите мисли бяха все за децата ми. Малки и беззащитни си ги представях. Оставени на грижите на майка ми. Чудех се как са заспали, здрави ли са, липсвам ли им....
Плачех и плачех тайно. Понякога на глас. Съвсем престанах да спя. Видех ли деца по улиците, избухвах в плач. Жените, които са били разделени от децата си, ще ме разберат. След дълги месеци успях да направя така, че децата и майка ми да дойдат – не за постoянно, за месец.
На летището не виждах и не чувах нищо – само тях – сина ми, дъщеря ми, майка ми... Прегръщах ги, целувах ги, не исках да ги пусна нито за момент. Един месец, един месец бяха с мен и пак раздели. Сълзи. Прегръдки. Болка. Започнах пак ежедневните задължения.

Работех. Езика научих. И писах писма – на всички, на които имах адресите. Някои така и не ми отговориха, но пък имаше и други – тези, които мога да нарека приятели и чийто писма ме спасиха от самотата и от мислите. Годините вървят. Работих всякакви работи, пари изпращах, децата от разстояние отглеждах. Живея с надеждата, че скоро пак ще се видим.

И все се питам правилно решение ли взех преди години или не... Чужбината повече ли ми даде или повече ми взе... И засега нямам отговор...
Живея с мислите и с надеждата, че всичко е за добро... Дано...
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.