Anna.bg
Пътешествия
06 януари 2015

Рупите или духът на Ванга като Микрокосмос

2 087
0
Рупите или духът на Ванга като Микрокосмос„... Мамо, мамо, виж, виж”, припка щастливо усмихнато малко, русоляво момиченце, на около 4 - 5 годинки, и упорито дърпа майка си за ръката с желанието да я насочи нанякъде.
„Тихо, Габи, тихо. Тук не се вика. Виж колко е спокойно....”, шепне майката, чаровна млада дама, преметнала спортно сакче през рамо и с фотоапарат в едната ръка.
„Защо пък тихо-о-о-о...?”, недоумява мъничето и пак сочи нанякъде.
„Защото тук се пази тишина, Габи. Някой да вика като теб? Все едно сме в храма. Нали сме си говорили как трябва да се държиш там?...”
Само преди секунди момиченцето е вдигнало пръстче и е посочило огромния величествен бял кръст, сякаш изкован от камък върху полегналия кротко склон, който се спуска току до широка, окъпана от слънчеви лъчи поляна, където тихо и някак съвсем безмълвно, в странен унес щъкат хора. На всякаква възраст са – има и дечица, има и възрастни, чужденците, както и по морето, и тук се разпознават отдалеч, едва пристъпват под жежките слънчеви лъчи, посядат на пейките – здрави и стилно изковани от дърво (такива в градските паркове и градинки няма, там обикновено са изпочупени и надраскани), после пак стават и продължават да пристъпват. А поляната е наистина невероятна. Зелен килим от райграс, по който ти иде, преди да стъпиш, да изчистиш внимателно обувките или сандалите, та да не изцапаш. Толкова е чисто и подредено. Въобще местенцето е магично. Накъдето и да се обърнеш, диша история. Дишат предания. Легенди. Митове. Сливат се истина и въображение, реалност и мечта, минало и настояще се преплитат,

като че ли едно огромно, всевиждащо око от Космоса се е отворило,

виснало скрито някъде зад слънчевия диск, и гледа ли, гледа...
От едната страна, на запад, там, където е полегнал белият каменен кръст, се издигат склоновете на вулкана Кожух. За него се знае, че е единственият вулкан на територията на България, действал някъде преди милион години. Според преданието на това място преди много, много лета е имало голям град, погребан от лавата на вулкана. Самата леля Ванга твърди, че възвишението Кожух (името му иде от формата, прилича на наметнат кожух) крие ключа към нашето минало. Пророчицата е казвала, че навремето там са живели много просветени хора, високи, едри, които се обличали с тънки като станиол дрехи. Възвишението е на 280 м от морското равнище и всъщност представлява 3 върха, от които средният е най-висок. Именно върху склона там е направен каменният кръст. Той е изграден по поръка на леля Ванга в памет на загиналите от изригването на вулкана.
На другата страна пък, срещуположната, също толкова величествено се издига красив бял храм. Уж въобще не е висок, пък и наистина не е, а ако се взреш, сякаш докосва небето. Гали го. Куполът му блести, заслепява очите, на метри от него се е кротнала отделната кула на камбанарията, в този час на деня, около 2 по обед,

приютила безмълвна и спяща медна камбана,

сякаш никога повече няма да запее. Вляво, току до храма, на 15-ина метра само, от двата чучура на красива каменна старовремска чешма шурти вода. Ако човек не знае и я пипне с ръка непредпазливо, ще се опари. Гореща е, минерална. Не е за разхлаждане в този наистина адски пек. На четвъртата страна пък, нейде на 20-ина метра, някак закътана между китна храстова растителност, се гуши скромна къщичка. Има нещо приказно в нея. Като се приближиш, чакаш някой да отвори вратата под носа ти. Малко дворче, китна градинка, в която са нацъфтели прекрасни цветя, от красиви по-красиви, и дъх на здравец, разбира се. А си посегнал да си скъсаш, а някой ти се е скарал. „Ако всеки така започне да къса, какво ще стане...”, сопва се възрастна жена в престилка и гледа лошо. Поне така ни се струва... Къщичката с малкото дворче и зеленината е домът на леля Ванга.
Мястото е Рупите.
Енергийният център на България.
На Балканите.
На Европа.
На света.
На Вселената...
... А да стигнеш до Рупите, особено ако не си с кола, се оказва далеч не толкова лесно. Само 2 часа по-рано сме питали на автогарата в Сандански как се стига дотук. „Хващате автобуса за Петрич и слизате на разклона за Рупите. Ама оттам имате доста път пеша. Няма автобус, трябва да се върви”, казва касиерката зад гишето, след което поглежда и уточнява: „Ама не ви съветвам, много е горещо, пък и по обед...” И понеже е грехота да си в Сандански на почивка, а да не стъпиш на Рупите, търсиш спасение от ситуацията. То иде с договорката, която правим с местен таксиджия. Там, в Сандански, повечето бакшиши въртят на 83 ст. на километър, някои са и нагоре. Ние от раз случваме на човек. Казва се Милко и прави жест: съгласява се да ни закара с уговорката, че ще пусне апарата само в едната посока, а престой и пари за връщане няма да даваме. Оказва се, че той е не само много услужлив таксиджия, ами влиза в ролята и на гид, с когото е приятно да говориш. Та след 15-ина минути път от Сандански Милко ни изсипва на Рупите. Слизаме на паркинга и пристъпваме наистина със страхопочитание. Няма обяснение, ама е факт. Причудливо място. Неслучайно леля Ванга е твърдяла, че тук се зарежда с енергия. Затова и пророчицата в последните години е живяла само тук. А за потока от хора, който никога не секвал пред дома й, всеки знае. Легенди се носят и до днес на колко хора е помогнала, колко е изцерила, на колко е дала верния път в живота. Твърди се дори, че

и след смъртта й чудесата по тези места не секват

Така например една баба, на която внучето не можело да говори, сънувала леля Ванга. Пророчицата й казала да доведе детето в храма и да го сложи на трона. Бабата изпълнила заръката и детето проговорило...
А храмът „Св. Петка Българска” трябва да се види и усети. Той е осветен през 1994 г. и е построен по заръка на Ванга, тя дарява и средствата за това. Стенописите веднага се набиват на очи – някак нестандартни са, не са ония изображения, които сме свикнали да виждаме по стените на храмовете у нас. Няма как да не е така – паната са на художника Светлин Русев, в типично неговия стил на изображение, несъобразен и неподчинен на канона. Затова и Светият синод доста време не искаше да признае храма. Това обаче не спира миряните, на ден стотици, в летните дни може би и хиляди, които идват на Рупите с надежда. С вяра. Знайки, че тук нещо наистина може да се случи. Тази вяра и тази надежда сякаш са заредили въздуха на това място. Той е по-различен.

Нещо витае сякаш, когато пристъпиш на поляната, пред храма, към къщичката на леля Ванга

Сякаш някой те води за ръката – леко, ефирно, деликатно ти показва къде да отидеш, къде да поспреш, какво да погледнеш. Дивиш се и не сварваш да въртиш камерата, фотоапаратът щрака ли щрака, дишаш свежия въздух, дори в един момент адската жега забравяш. Не я усещаш. Такова спокойствие навсякъде се е ширнало, все едно си някъде в друго време, в друг свят.
Вдясно от входа на храма е гробът на леля Ванга. Винаги отрупан с цветя, винаги със запалено кандилце и няколко свещички. Спираш тук за минутка, свел глава, правиш знака на християнския кръст и времето сякаш е спряло. „Жалко, че не дойдохме, когато леля Ванга беше жива”, шепне млада жена на съпруга си и го държи за ръката. Мъжът помълчава малко и проронва: „Тя е жива...” Усещаш го, когато пристъпиш пред дворчето на дома й. А когато се озовеш в градинката, току до прозорцето, оставено нарочно без пердета, та да се вижда какво има вътре, си даваш сметка защо тази жена, която в съзнанието на мнозина е светица, е толкова скромна и в същото време – толкова голяма и неизмерима. В сгушената предна стаичка, сигурно някъде 3 на 3 метра, са разположени на ъгъл две миндерчета, застлани с домашни китеници. На едното миндерче е поставена икона. Тук, в тази стаичка, Ванга е посрещала хора от България, от Европа, от света. Всъщност тук,

на това място, леля Ванга е събирала ведно България, Европа и света

Това обяснява защо тук потокът не секва. Освен ония, които искат просто да се докоснат до магията, до енергията на местенцето, има и много, които идват, за да дирят изцеление. На поляната, полегнала пред кръста, и по-далеч, в подножието на Кожух, са се ширнали няколко миниезерца, приличат на големи локви, над които се издига пара. Това са минералните извори. Тук водата извира с температура 78 градуса и лекува различни болежки. Макар че там, откъм лицевата страна, огромна табела забранява потапянето в локвите, малко момче е събуло чехлите и е топнало крачка в локвата. А да видиш как извира минерална вода, някъде изпод един голям камък, да чуеш как бълбука и вдига пара, също си е своеобразно чудо. От другата страна на поляната, тя е оградена, винаги е пълно с коли. Регистрацията им е от цяла България. Жени и мъже са нахлузили банските, топнали са тела в езерцата, чудно е как издържат, щото и водата е гореща, и слънцето отгоре довършва нещата. Ама сигурно имат полза...
Докато ни обяснява как тук през цялото време на годината е пълно с хора, нашият гид Милко предлага да поспрем на връщане и в Роженския манастир. „Като сте тръгнали по такива свети места, поне вижте и манастира. Особено ако не сте ходили”, казва шофьорът...
В двора на Роженския манастир ни посреща прохлада. Дали защото е по-сенчесто, поне откъм входа за черквата, или живителната хладинка иде от калдъръма или пък от манастирската чешма, но си е далеч по-приятно, отколкото под лъчите на слънцето. Сепваме се още с влизането, когато сме вдигнали фотоапаратите, за да запечатаме мига, защото нейде изневиделица се появява млад свещеник, движи се като сянка, очакваме да се скара, защото огромна табела сочи, че нямаме право да фотографираме. Той обаче подминава безмълвен и влиза в черквата. След минутка сме вътре, притаили дъх пред чудотворната икона на Св. Богородица Портаитиса. Казват, че всеки манастир си има поне по една чудотворна икона, за която се носят предания и легенди. Традицията повелявала икони от Света гора да бъдат прерисувани и дарявани на различните манастири на континента. Една така прерисувана икона се пази и в Роженския манастир.
Роженският манастир, който е най-големият в Пиринския край и за който данни има още от 13 век, като всички свети обители в България си е съхранил и атмосферата, и тайнството, и спокойствието, с което са белязани огнищата – пазители на духа. Пред чудотворната икона няма как да не застанеш и да не помълчиш с благоговение. После погалваш с длан пламъчето на свещта, казваш си своята молитва към Богородица, защото всеки мирянин на тази земя си има своята молитва,

после се разхлаждаш с две шепи от ледената манастирска чешма,

щракваш снимка за спомен под най-красивото дърво в двора, по което са накацали като пъстропери птици ярки цветчета, все едно картинка от Рая, и напускаш това място с усещането, че си докоснал наистина едно друго измерение...
По пътя към Сандански нашият гид сам предлага още един жест, за който няма как да не сме му благодарни. „Ще направим кръгче в Мелник, поне да го видите...”.
А пък ако за първи път ходиш по тия места, може да ти се стори, че Мелник е някъде на края на света. Че е най-малкият град в България, сме го учили по география в училище. Ама че е толкова малък Мелник, не можеш да си представиш, докато не го зърнеш. То градчето е всъщност няколко дузини къщи, разположени от двете страни на реката, по две „главни улици”, и те от двете страни на река Мелнишка, ляв приток на Струма. Научаваме, че местните нарочно не асфалтират улиците. Да са автентични. Въобще всичко да е автенчитно. Като се почне от спретнатите къщи – хотелчета в старовремски стил, чистички, приветливи, примамливи, съхранили някакъв възрожденски дух, мине се през сенчестите кръчмички, които почват току от улицата до реката, симпатичните дюкянчета за сувенири и се стигне до прочутото мелнишко вино. То е емблемата на градчето. Бяло, червено, все е хубаво, все е ароматно, все напива, особено ако не си знаеш мярката. Можеш да си го купиш направо на улицата, 4 лв. се харчи литърът. Струва си човек да опита. Какво му плащаш?...
След още 20-ина минути таксито ни изсипва в центъра на Сандански. Кафенетата по главната улица уж дремят под слънчевите чадъри, пък в същото време дишат. Млади хора са приседнали на по чаша кафе, палнали са по цигара и бистрят световната политика. Ами, никаква политика не бистрят, просто убиват времето. Щото е събота следобед, а морето е далеч – на 30-ина километра. Гръцкото море. Те санданчани там ходят, щото хем им е по-близо, хем им е по-евтино, отколкото да бият път до Варна или Бургас. Пък и пътищата ни са едни...
Отсядаме и ние на по чаша следобедно кафе и мълчим. Поне замалко. Мислим си, че за 2 часа време видяхме 3 свята - Рупите, Роженския манастир, малкия град в Югозападна България. След малко още един свят ще добавим - лукса и комфорта в SPA хотел „Медите”. Четири звезди, всички се въртят на пета край теб, идеалното място за релакс. Изборът кой от тези 3, че и 4 свята, ти е допаднал най-много, на пръв поглед е трудно да направиш. Защото всеки от тях е по своему различен и с различни измерения. Едно обаче е сигурно. На Рупите ще се върнеш. Защото само веднъж да зърнеш центъра на Вселената, не стига. Колкото и да са богати сетивата ти...
Снимка: източник
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.