Anna.bg
Култура
08 февруари 2017

Троянската война

739
0
Троянската войнаСкоро след като прибрах Хубавата Елена от ресторанта, където работеше като сервитьорка, за да може да се прехранва, след фалита на фабриката, която Ваня закри, се оженихме. Стана за много кратко време.
Хубавата Елена се зае с организацията на сватбата и не спести нищо.
– Братчед този път не искам да ми казваш нищо. Не искам да ми провалиш и тази сватба – пошегувах се с него и той се почувства много неловко, но нищо подобно не се случи и скитниците и медиите останаха гладни.
Не се занимавах с нищо около сватбата – едно, че не разбирах от подобни неща и второ, вече имах много работа по управлението на фирмата.
Офис сградата беше готова и през повечето време бях там, въпреки че основните неща ги вършеше Ваня, която беше в стихията си.
Беше се променила много. Вече нямаше нищо общо със старата Ваня. Пред кабинета й постоянно имаше опашка от чакащи за разрешаване на различни проблеми. Тя ги приемаше, независимо колко е часът. Приемаше ги в обедната почивка, приемаше ги след работно време, приемаше ги и в почивните дни, защото за нея такива дни просто нямаше.
Въпросите на някои разрешаваше на крак. Други получаваха отговор, докато тя вървеше по коридора, а трети, докато говореше по телефона.
Правеше го на момента, без да се замисли. Имаше готов отговор и решение за всяка една ситуация и скоро, като навлязох в естеството на работата, започнах да се чудя, какво ли бих направил, ако я нямаше нея?
– Трябва да си записвам час, за да мога да те видя – шегувах се често с нея.
Кабинетите ни бяха един до друг и свързани помежду си с врата, така че само тя можеше да влиза при мен по всяко време, без да иска разрешение.
Цялото разположение и дизайнът на сградата бяха изцяло нейно дело и наистина беше се получило много добре и аз се чувствах много комфортно.
– Не искам тази да влиза при тебе – намръщи се един ден Хубавата Елена.
Беше дошла да ме вземе от офиса, защото аз все не можех да изляза, въпреки, че й бях обещал да отидем до някакъв магазин.
Докато тя беше при мен, Ваня влезе няколко пъти, защото имахме проблем с един от заводите и се мъчехме да го разрешим.
– Моля... – Останах много изненадан от думите й.
– Не искам да влиза при теб, казах – повиши тон Хубавата Елена и ме погледна с присвити вежди.
– И как ще стане това? Та тя е директорка и ръководи всичко.
– Не ме интересува... Искам да я уволниш.
– Ха-ха... И кой ще ръководи фирмата? Може би ти?
– Не ме интересува – кресна отново тя. – Казах, че искам да я уволниш. Не я искам тука. Това е последната ми дума.
После се врътна и ядосана напусна офиса, без да ме изчака.
В главата ми се разбунтуваха хиляди дяволчета. Много мразех някой да ми казва какво да правя и какво не. Добре, че си тръгна, иначе скандалът беше неизбежен. Но когато се прибрах, тя подхвана отново тази тема и тогава вече не издържах.
– Слушай какво ще ти кажа. Няма да ми се месиш във фирмата. Няма да ми казваш кого да назначавам и кого да уволнявам. Това е мой проблем. Така съм решил и така ще бъде. Ясно ли ти е? Повече не искам да отваряш тази тема. Ваня работи, докато ти харчиш пари из магазините. Работи за да има и за теб. И ще работи, докогато тя реши и никой не може с пръст да я пипне.
– Добре – отвърна изведнъж Хубавата Елена и се предаде без бой.
Скоро бях получил доклад от тайно вътрешно разследване, проведено от Братчеда и това, което видях в него направо ме порази.
Ваня разполагаше със всички сметки на фирмата и имаше безгранична власт. Можеше да точи от тях колкото си иска, но тя не беше изтеглила дори една стотинка. Живееше само със заплатата, която тя сама си беше определила – 500 долара. За пътувания по служебни цели използваше оборотния фонд, парите от който бяха в един шкаф в стаята на секретарката. Но и там парите се трупаха, а беше изхарчила незначителна сума. За представителни цели също не беше изтеглила нито една стотинка. Обедите и вечерите, на които е била с наши партньори, бяха платени директно, чрез банковите сметки на фирмата и срещу всеки превод имаше фактура. Нямаше нито една касова бележка дори от някой магазин или център за красота.
Засрамих се много от себе си, че поръчах тайно на Братчеда да направи такава проверка.
– Да не си посмял да провериш повече директорката – наредих му. – От днес нататък тя е забранена тема за теб.
А Хубавата Елена искаше да я уволня, което нямаше да стане никога. По-скоро щях да уволня самата нея.
Тя отпи от бялото вино и отново се обърна към мен.
– Утре ще сменя обзавеждането на къщата – изтърси. – Има много хубави мебели и ми омръзна да гледам тези боклуци.
– Моля... – Изкрещях, както бях ядосан. – Няма да пипаш мебелите. Няма да пипаш нищо из къщата.
– Но това са боклуци и не ми е комфортно сред тях.
– Това са стогодишни мебели от масивно дърво. Боклуци са тези, които са в магазина, защото са от пресовани дървени стърготини, залепени с някакви отровни лепила.
– Добре – отвърна отново тя и се съгласи, но нямаше никакво намерение да спре да ме трови тази вечер.
– Обеща да ме заведеш в Париж. Кога ще го направиш най-накрая – продължи след малко.
– Ти тази вечер ще спреш ли – развиках се, повече не издържайки на постоянното й мърморене.
– Но ти ми обеща.
– Ей къде е Париж, качвай се на самолета и заминавай, щом толкова искаш. Нямам време, колко пъти да ти го казвам?
Тя така и направи. След три дни замина за Париж, но дотогава не ми проговори. Вървеше из къщата и изобщо не ме забелязваше. Сядаше да пие кафе, като наливаше само в една чаша, колкото за себе си. През деня си взимаше чантичката и излизаше. Прибираше се чак като се стъмни. Вечер не ми сервираше на масата, макар че работата й беше само това. Имахме жена, която да готви, и тя само сервираше, а самата тя ядеше права в кухнята.
Опитах се на няколко пъти да се сдобря с нея, но ефектът беше нулев.
Разбрах от прислужницата, че е заминала.
– Къде е госпожата – я попитах.
– Тя нали замина за Париж, господине – отвърна ми учудено жената.
– А..., да..., съвсем забравих – опитах се да изляза от ситуацията, но тя изобщо не ми повярва.
– Можеш да си тръгваш, аз ще се оправя. И докато я няма госпожата, може да не идваш. Заплатата ти ще върви, затова не се притеснявай.
– Добре, господине... Много ми е неудобно, но искам да попитам дали няма да може да ми платите заплатата?
– Че госпожата не ти ли я даде?
– Не ми е плащала от два месеца – отвърна сконфузено жената.
Останах като гръмнат и не можах да кажа нищо.
– Сигурно е забравила – опитах се отново да изляза от ситуацията – Колко ти дължим?
– За двата месеца 400 лева, господине – отвърна жената.
Отидох до касата, отброих хиляда лева и й ги дадох като непрекъснато се извинявах, защото много ме беше срам.
– Давате ми много, господине – изрече жената и тръгна да ми връща част от парите.
– Давам ти двеста лева отгоре, затова, че сме забравили да ти платим.
– Давате ми 600 лева отгоре, господине, заплатата ми е 200 лева.
– Моля...?
– Госпожата каза, че не може да си позволите да ми дадете повече и аз се съгласих, понеже мъжът ми е болен. На легло е и имам нужда от пари.
– Моля, така ли ти каза? – пред очите ми причерня. Бях ядосан много, но не го показах пред жената.
– Виж какво, вземи парите и купи лекарства на мъжа си, а утре ми донеси една банкова сметка, за да ти превеждаме парите там, да не забравим пак, че много ми е неудобно. Само ми напомни да дам банковата сметка на директорката. И заплатата ти вече е хиляда лева на месец.
Жената тръгна, благодарейки ми отново и отново, а аз останах сам в къщата, въпреки че все още се смятах за младоженец. Замислих се за живота си с Хубавата Елена. Налях си чаша уиски, а след това още една и още една.
Седнах на любимото си място – на обгорения от Прокурорката килим, а мислите потекоха в главата ми една след друга.
Пред очите ми мина първо детството, а после целият ми живот досега. Спомних си за първия учебен ден, когато срещнах Хубавата Елена и се влюбих в нея, но преди това й измислих прякор. Измислих й този прякор, защото беше хубава, но даже и през ум не ми мина, че всъщност Хубавата Елена освен че е била хубава, беше предизвикала и една война, която остава в историята.
Не послушах интуицията си, не спазих обещанието, което дадох пред себе си и сега, изведнъж се оказах и аз въвлечен в една война, подобна на Троянската. Война, която не исках да водя и не бях аз виновен за нея, но тя започна и не се знаеше как ще завърши.
Прибрах Хубавата Елена от заведението, където сервираше, за да може да се прехранва, а като се наяде ми обяви война. Обяви ми война без никакъв повод, коварно и подло, без да се съобразява изобщо, че живее в моята къща и че аз я храня.
Всъщност, като се замислих, никога досега не беше ми казвала, че ме обича. Никога досега не беше казала дори една мила дума. Вечер, като се прибирах, никога не видях усмивка на лицето й.
Вместо това само искаше. Искаше, искаше и пак искаше. Получаваше всичко, а винаги беше недоволна и постоянно мърмореше за щяло и не щяло.
Ожених се за нея без да я опозная, поддадох се на моментното си състояние, а навярно и на дрогата на Дейвид, и съвсем скоро разбрах, че тя изобщо не е това, за което се представя.
Ценностната система на Хубавата Елена беше свързана само с парите. С парите и с нищо друго. Освен тях тя нямаше никакви други интереси.
Не четеше книги, не ходеше на кино, на театър или където и да е било другаде. Не гледаше дори телевизия. Но ходеше по магазини... И само как ходеше... Ходеше по фризьори, маникюристи, педикюристи и какви ли още не. И ходеше по екскурзии и почивки. Ходеше толкова много, че почти не се прибираше в къщи.
Беше като един скитник, загубил се в пустинята и който след много перипетии, жаден и обезводнен, на ръба на жизнените си възможности и на оцеляването, след горещите пясъци и пустинните бури, беше се добрал до един оазис със студена вода. И сега пиеше ли, пиеше. Пиеше така, сякаш искаше да изпие всичката вода. Пиеше така, сякаш водата щеше да свърши. Само че в случая с Хубавата Елена парите бяха водата, а аз оазисът сред пустинята.
Тази вечер почти не спах, зает с мислите за нашите отношения с Хубавата Елена.
„Виждаш ли какво ми причини, моя малка Прокурорке“ – изрекох по едно време и погалих обгорения от нея килим.
Така съм и заспал, както си седях на килима.
Хубавата Елена се върна от Париж след три седмици като за по-напряко беше минала през още няколко европейски столици. Беше много щастлива. Нямаше и помен от сръднята й, та чак започнах да се чудя бяхме ли се карали изобщо. Надълго и нашироко ми разказа какви неща е накупила и как живеят хората в цивилизованите страни. Не спомена за никакъв музей или архитектурен паметник, който да е посетила, а и аз не я попитах, защото нямаше смисъл.
От следващия ден стана обект на всеобщо възхищение, защото нямаше друг, който да може да си позволи екскурзии, подобни на нейните.
Постоянно събираше тълпа от колеги около себе си и започваше да им мачка самочувствието с парижките или римските магазини.
Вече бяхме последна година студенти. Всъщност бяхме завършили семестриално и сега карахме държавен стаж в болницата, в която аз почти не се вясвах, а и никой не ме търсеше.
За моя изненада Дейвид изведнъж стана много примерен и започна да посещава редовно болницата. За сметка на това пък вече се виждахме изключително рядко.
– Ти да не смяташ да се бориш за Златен Хипократ? – пошегувах се с него един ден, но той не подхвана шегата.
– Трудно ще ти е да изместиш Интелигента – продължих, но Дейвид отново нищо не каза и даже се ядоса. Затова реших да прекратя темата.
Скоро сформираха някаква нова компания, в която главни действащи лица бяха той и Хубавата Елена, където нямаше място за мен, а и аз вече нямах грам свободно време и желание. Вместо да обикалям кръчмите, реших, че е по-добре да се мъчим с Ваня, как да спасим поне част от заводите.
Всички те, без изключение, произвеждаха продукция, която се пласираше само в бившите комунистически страни. След разпада на комунистическия блок изведнъж останахме без никакви пазари. Технологиите на производство бяха остарели и много енергоемки и трябваше да ги реновираме, за да имаме някакъв шанс да продаваме. Решихме, че е най-добре, тези, които са безнадеждни, да ги ликвидираме изцяло и да наблегнем на тези, които бяха по-обещаващи като същевременно въведем нова продуктова листа.
– Имаме огромна пробойна във фирмата – каза една вечер Ваня.
Бяхме работили цял ден и решихме вечерта да разпуснем с по чаша бяло вино в офиса. Изчаках секретарката да сервира и да излезе. Едва тогава попитах:
– В смисъл?
– Прекрасната ти съпруга харчи като за последно. Източва стотици хиляди на месец от фирмената сметка. Ума ми не побира какво може да прави човек с толкова много пари?
Все едно, че ме попариха с вряла вода. Скоро след женитбата й бях дал банкова карта и съвсем естествено не бях й сложил никакъв лимит.
– Трябва да запушим тази пробойна – продължи Ваня, като отпи от виното.
– Остави я! – отвърнах, като също отпих. – Не прави нищо. Само искам всеки ден банковите разпечатки на бюрото си.
– Добре – отвърна тя и прекратихме темата.
На следващия ден се видяхме с чичо Мони. Беше видимо поостарял и изтормозен, а косата му вече беше изцяло бяла.
– Как е, моето момче? – посрещна ме той и ме прегърна бащински. – Как върви бизнесът? Имаш ли нужда от нещо?
Благодарих му, а той веднага ми наля чаша уиски.
– Изглеждаш изморен, чичо Мони. Не се претоварвай толкова много! – загрижих се аз.
– Остави. Много ядове ми създават. Между другото имаш ли левове в банките? Затова те повиках.
– Само оборотни. Всичко друго е във валута и стока.
– Добре. Много добре си направил.
После вдигна наздравица и като отпи от чашата си ни в клин, ни в ръкав изтърси:
– Щото ще фалирам лева.
– Моля...? – изненадах се, неочаквайки да чуя нещо подобно.
– Много пари имат още и не ги дават. Държат ги във възглавници и буркани. И купуват ли купуват.
– Кой, чичо Мони?
– Овците, кой? – ядоса се той на недосетливостта ми и после продължи. – Сега ще им направя предложение, на което няма да могат да откажат. Ще вдигнем лихвите до небесата. Те ще се полакомят и най-накрая ще си дадат парите в банките. С тези пари ще купим валута и веднага я прибираме. После обезценяваме лева и за няколко хиляди лева им връщаме един долар. Вземаме пари за един автомобил и им връщаме, колкото за една дъвка. Просто и гениално.
– Тц, тц, тц – изразих учудването си и после добавих - за какво ти е да го правиш, чичо Мони, без това са много бедни вече хората?
– Те не са хора, а овце – ядоса се чичо Мони. – Кво ти пука за някакви животни. Да работят там и да блеят. Нали искаха демокрация, нали искаха свобода. Нали времето беше тяхно. Те ти булка, Спасов ден. Ако не им вземем ние парите, други ще ги вземат. Ние да не сме глупаци? Между другото колко работници имаш?
– Не знам, хиляди.
– Сега отваряй си ушите и ме слушай хубаво, моето момче. От следващата седмица започваме да вдигаме лихвите и скоро банките ще се напълнят с пари. От следващия месец спирай да плащаш заплати на работниците. Кажи, че имаш затруднения и че ще платиш след шест месеца. Нека харчат от готовите пари. Спирай да плащаш и на доставчиците. Само взимай стоката, без да даваш пари. От друга страна, не давай стока на никого, без да ти е дал парите, и взимай кредити от банките. Взимай, колкото можеш. Взимай милиони, милиарди и изобщо да не ти пука. Още от утре ще звънна в няколко банки. Ще ти отпускат неограничено пари. Само да са в левове. Всичко обръщай в долари, в германски марки, швейцарски франкове, няма значение в какво. След шест месеца ще направим така, че един долар да стане три-четири хиляди лева. И тогава... За всички взети или недадени три-четири хиляди лева ще дадеш един долар. Ще се къпеш в пари, моето момче, и ще черпиш една боза на сбора.
Като се прибрах в офиса, споделих чутото от чичо Мони с Ваня на четири очи.
Тя се замисли дълбоко и след малко каза:
– Защо пък да не го направим? В края на краищата живеем в капиталистическо общество и основната ни цел е да печелим пари.
– Добре, действай Ваня! – съгласих се и аз и вече усещах вкуса на милионите.
Само че сбърках много.
Не спечелихме милиони, а милиарди.
А доставчиците ни и целият народ фалираха, за да не се оправят никога повече.
Изкупихме на безценица фирмите на доставчиците ни, а работната ръка вече стана по-евтина и от водата.
– Където е текло, пак ще тече – каза чичо Мони на купона, който организира за пеперудите.
С Хубавата Елена, бяхме сред поканените и тя се представи в целия си блясък. По всичко личеше, че той не изпитва никакви угризения на съвестта, затова че беше фалирал една цяла страна.
Лошото е, че вече и аз не изпитвах такива, затова, че ощетих хиляди.
Скоро бяхме се дипломирали и вече бяхме лекари. Но аз не отидох на дипломирането, защото вече не можех да понасям никого. Всички наоколо ме дразнеха с поведението си. Докато ме видеха, започваха да говорят за пари. За това колко много аз имам и колко те нямат. Като си взеха дипломите, вечерта организираха голям купон, но пропуснах и него. Напоследък бях се затворил много в себе си и единствените хора, с които комуникирах, бяха Ваня и секретарката ми.
Всъщност, истината беше такава, че избягвах компанията на Хубавата Елена. Избягвах да ходя на места, където беше тя, понеже ме дразнеше. Не можех да водя никакъв разговор с нея. Постоянно говореше за пари и за нищо друго.
– Искам да ми построиш болница – започна с исканията си скоро след това Хубавата Елена.
– Добре – отвърнах й и се зачетох в едни документи, които бях взел, за да работя в къщи.
– И кога ще я построиш? – продължи тя.
– Утре.
– Не ми се подигравай. Мислиш, че не се усещам ли?
– Сега ли искаш? – продължих да се заяждам и аз. – Добре, ей сега ще звънна на Ваня, да започва с документите.
– Не искам сега да й звъниш на тая..., на тая... Утре...
– Нали това ти казах и аз.
– Виж какво, не ми се занимава с тебе. Казах ти искам болница и толкова – отвърна ядосано и отиде да си легне. Девет часа беше минало отдавна, а тя не обичаше да си нарушава режима, особено, когато ставаше въпрос за спане.
– Абсурд – отвърна на следващия ден Ваня – Икономически не е обосновано. Няма да носи никакви приходи, а само ще гълта.
– Не ме интересува икономическата ти обосновка, започваме със строежа на болница – срязах я малко грубичко и веднага се усетих, че я засегнах и й се извиних на момента.
– Защо й угаждаш за всичко? – попита с тъжен глас тя, вместо да ми се разсърди.
– Искам да видя, докъде ще стигне.
– Тя не те обича и те дърпа само назад.
– Никой не може вече да ме дръпне назад, Ваня, а отдавна и не искам никой да ме обича. Угаждам й, защото ми е съпруга. А ти не ми се меси в личния живот, а започвай с болницата.
– Какво ще кажеш за административната сграда на завода, който закрихме скоро? Ще стане много бързо, а и ще излезе много евтино.
– Добре, действай, но да не чува, че сградата е реновирана, защото после ще ми изяде душата.
При тези думи и двамата се засмяхме.
Няколко месеца след това болницата беше готова, но на Хубавата Елена не й било писано да се прави на директор, защото забременя.
Тогава захвърли всичко и се пльосна на легло, а секретарките, които беше вече подготвила да работят, замени с доктори, които се грижеха денонощно за нея.
Новата болница остана без директор и аз се принудих да се обадя на Интелигента.
– Тъкмо се канех да замина в чужбината – отвърна той.
– За какво ти е чужбината? Поеми болницата и аз ще ти докарам чужбината тука.
– Ха-ха-ха... – изсмя се той и аз се почувствах истински щастлив, че ми се размина без бой, защото говорехме по телефона.
– С тебе ще говоря само по телефона, защото така не може да ме биеш – пошегувах се отново и веднага разбрах слабото място на плана си.
– Само дето трябва да си пазя тъпанчетата на ушите.
Интелигента се тресеше целият и аз за миг отново се върнах в студентските години.
Така той пое болницата, в която започнах да работя и аз.
Реших все пак, че след като съм учил толкова много, няма да е зле да практикувам професията си и започнах да работя по няколко часа на ден. Едновременно с това се зачислих и на специализация по хирургия.
Понеже нямаше как да изпълня плана, предвиден за специализация, реших въпроса кардинално, като докарах професорите директно в нашата болница. Така можех да ходя, когато си искам.
Скоро ни се роди син.
Мислех, че детето ще оправи взаимоотношенията между мен и Хубавата Елена, но нищо подобно не се случи. Нещо повече, тя тотално отказа да го кърми с оправданието, че не е крава. Захвърли го на бавачките и хукна отново по екскурзии. Вечер, след като се прибереше, отваряше вратата на детската стая и през нея питаше бавачката, която е на смяна:
– Как е?
– Добре е – отговаряше бавачката.
– Ами, добре тогава – казваше на свой ред Хубавата Елена и много често, дори без да види детето, се излягаше на дивана с чаша бяло вино в ръка. В случаите, в които влизаше в стаята, гледаше детето от разстояние, без да го вземе на ръце и без да го пипне дори.
Опитах се... Опитах се безброй пъти да стопля отношенията ни, но нямаше никакви изгледи това да стане. Хубавата Елена просто си живееше в някакъв собствен свят и в този неин свят нямаше място за мен. И скоро и аз заживях в мой собствен свят.
Обитавахме една и съща къща, но всеки си имаше своя собствена ниша в нея. Аз бях по цял ден на работа и само вечер, като се прибера, вечеряхме заедно. По време на тези вечери тя дори един път не ме попита, как е минал денят ми, дали съм се изморил, дали имам някакви проблеми. Дори един-единствен път не ме посрещна на вратата и никога не ми се усмихна. Вместо това лежеше на дивана и само повтаряше колко е изморена. Веднага след вечеря се прибираше в спалнята и не излизаше от там до сутринта, а аз, който бях нощна птица и животът ми започваше след десет часа, стоях винаги до късно сам.
Понеже ми липсваше какъвто и да е опит в областта на управлението, изчетох десетки книги и учебници, които ми ги даваше услужливо Ваня. Като се уморях да чета икономическа литература, отварях моите учебници и с часове се ровех в атласите по хирургия.
Скоро разбрах, че шестте ми години следване са били едва ли не напразно, защото работата ми нямаше нищо общо с това, което учехме.
Лека-полека работата ме увлече и аз започнах да я харесвам и да я работя с желание. Не след дълго установих, че започвам да ставам не лош хирург.
Една вечер се замислих коя работа ми харесва повече. Дали правенето на пари, или това да лекувам хората и стигнах до извода, че медицината ми е по-скоро като хоби и затова започна да ми харесва толкова много.
След известно време в болницата открих кабинет, където обслужвах безплатно само социално слаби хора и започнах да се занимавам изключително само с тях.
Улисан в работата и в ежедневните си грижи, годините започнаха да текат мълниеносно. Разбрах това, когато детето ни проходи и после проговори. С това хобито ми се увеличи с още едно. Гледах всеки ден да отделя поне един час на детето и скоро това почна да ми харесва и не го приемах като задължение.
Изобщо животът ми не вървеше толкова зле и имах само една-единствена грижа – Хубавата Елена, която не ме обичаше и живееше с мен само заради това, че имах пари. Някой ден, когато откраднеше достатъчно от мен и банковата й сметка, където събираше откраднатото, набъбнеше достатъчно, щеше да ме напусне, без да й мигне окото.
Имаше само един малък проблем, за който тя и не подозираше. Господ не беше й спестил красота, беше й я дал в излишък, но беше забравил да й даде интелект и сега той не й достигаше. Затова тя не знаеше дори как да краде. А и за какво й беше да ме краде? Ако беше поискала, щях да й дам, колкото кажеше. Дори и да ме напуснеше...
Беше си направила сметката без кръчмаря.
Щеше да ме прецака ама в шестък.
Просто крадеше пари от единия ми джоб и ги пъхаше в другия, затова я наблюдавах с интерес как пърха като работлива пчеличка между две мои банки. Защото банката, в която събираше откраднатото, също беше моя и парите й никога нямаше да напуснат трезора.
Просто купих банката, когато видях, къде събира откраднатото.
Дойде при мен, като сервитьорка и щеше да ме напусне като такава.
Изходът от Троянската война беше предрешен.
Щях да я спечеля аз, защото винаги печелех, поради простата причина, че имах интелект.

Хасан Ефраимов
Възможни са варианти в новите редакции на разказа
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.