Anna.bg
Споделено
17 април 2016

Клюкарките на малкия град

3 267
0
Клюкарките на малкия градКогато преди няколко години се разведох и създадох ново семейство, бях наясно, че не мога да спра клюките в малкия град.
Сигурно много от вас знаят, че хората в онези уж тихи и спокойни градчета имат свойството да преувеличават или дори да си измислят истории.
Истории, които никога не ги е имало.

Не можех да предполагам обаче, че дори и години след развода и след като родих деца от втория си съпруг, ще има жени, които са си чисти клюкарки, които не искат да ме оставят да дишам и да се радвам на живота си.
Но да е поред на нещата.

Омъжих се за тихо и кротко момче. Той и сега си е такъв, а с него дори не можах да се скарам, както обикновено се случва при развод. Живяхме при родителите му в голяма двуетажна къща. Има ги и триетажни, огромни зандани от бетон. От тези, дето има етаж за всяко дете, но в кухнята се разполага свекървата или тъщата.

И при нас беше същото. Ние с мъжа ми работехме, роди ни се дъщеря, а свекървата все готвеше, грижеше се за нас и не ни даваше да се чувстваме свободни. Е, голяма работа, ще каже някой. Нали жената ви е помагала. Да, помагаше, спор няма. Но това ограничи нашите чувства, любовта ми с мъжа ми не можа да порасне, да се развие, липсваше спойката.

Когато детето навърши 14 години, се огледах и разбрах, че е пусто в живота ми. Монотонно, нямах цели, бях загубила дори желанието си да се развивам професионално. Тогава срещнах Николай. Той беше с 10 години по-голям от мен, не беше се женил, смятаха го за неудачник в града. А беше начетен, образован, с академично образование, обичаше музиката и литературата, приятен събеседник. Пламна искрата, ей така внезапно. Разведох се бързо, мъжът ми се съгласи, нали си беше добър и кротък човек. Омъжих се повторно, родих две дечица, заживях щастливо. Бях господарка в кухнята, майка и любима, грижех се и за трите си деца всеотдайно.

И като започнаха клюкарките, приятелките на свекито, да ме пресрещат, когато бях на разходка с децата.
Какви злобни жени!
Ръкомахат, викат, кълнат, сочат с пръст децата ми. Да не съм била първа младост, че да раждам, ми казват. Къде съм тръгнала да гоня дивото, каква къща съм оставила.
Съдиха ме дори жени, които ги познавах от детството си и ги уважавах.
Жени, чиито собствени синове и дъщери се бяха развеждали.

Тези срещи се повтаряха, от грубите думи и упреци ми беше тежко. Бягах да се скрия в дома си, плачех, а вторият ми мъж ме утешаваше.

Един ден не издържах. Написах писма на всички, които ме обиждаха. На някои във фейса - имаха профили, на някои изпратих по пощата.

Стана ми леко. Казах това, което не успях да им кажа, когато ме тормозеха на улицата. И повече никоя от тях не се доближи до мен. Спокойно ми е днес, нямам угризения на съвестта, щастлива съм. A хората, които ме нараниха, нека друг ги съди.
Аз живея живота си така, както го разбирам и искам. Те нека си живеят в онзи свят, който никога няма да бъде мой.
Да са живи и здрави децата ми. И нека съдбата да ми даде повечко време, за да го изживея с мъжа, когото обичам.

Автор: Кристина Илиева
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.