Anna.bg
Психология
17 ноември 2014

Отношенията с партньора куцат? Заложено е в детството ви

2 780
0
Отношенията с партньора куцат? Заложено е в детството виНеудачи в личния живот. Едва ли има някой на тази земя, който да не се е сблъсквал с тях в един или друг момент. Особено когато става дума за отношенията с партньора. Няма начин да не ви се е случвало да ви се струва, че всичко се повтаря, каквото и да правите, каквито и стъпки да предприемате. Вървите по утъпкана пътека, нанадолу. Защо е така, се питаме често. Отговор дава психологията. Учените твърдят, че всичко е закодирано в нашето детство и за всичко са виновни родителите.

Според психолозите в отношенията си с партньора ние неволно възпроизвеждаме тази схема на поведение, която се е сформирала още в ранното ни детство, когато напълно сме били зависими от някой по-възрастен от нас. Който ни е защитавал и поддържал. Обикновено става дума за майката – в повечето случаи именно тя е човекът, който се грижи за нас от самото начало. За това, че в първите години от живота си детето формира особена връзка с човека, който се грижи за него, първи предполага британският психоаналитик Джон Боулби.

В годините на Втората световна война и след нея психологът е работил с деца, останали без родители. Неговите наблюдения са описани в книгата му „Привързаност и загуба“. Това доколко е важна за детето връзката с майката, е заинтересувало и друг психотерапевт – американката Мери Ейнсвърт, която отличава три типа привързаност в зависимост от това как родителят реагира на нуждите на детето. По-късно е определен още един тип, четвърти. Тези анализи са свързани изцяло с отношенията родители – деца.

Едва с течение на времето се стига до извода, че теорията на привързаността, основоположник на която се смята Джон Боулби, се отразява пряко на всякакви наши отношения като възрастни. Американските психолози Филип Шейвър и Синди Хазан предполагат, че своите детски реакции ние съхраняваме и като възрастни. И се оказват прави. На базата на изследване те доказват, че всичките 4 сценария на детско поведение ние пренасяме и върху романтичните си отношения. Всички страхове, които сме изпитвали в детството си, примерно страх да не останем сами или да ни отхвърлят, остават с нас завинаги. Ето затова ние сме в състояние буквално да задушим партньора със своите грижи или обратното – да се боим от близки отношения.

Според американския психотерапевт Лайза Файрстоун да подобрим отношенията си с партньора бихме били в състояние само и единствено ако осъзнаем какъв тип привързаност ни е присъща. И съответно да я променим. За целта е необходимо, според д-р Файрстоун, да включим вътрешния си глас. Което значи, ако в отношенията ни с партньорите се повтаря един и същ проблем – страхувате се, че ще ви отхвърлят, избягвате близки отношения или изобщо не знаете нужна ли ви е тази връзка или не, си задайте няколко въпроса: „Какво с мен не е наред?“, „Защо се страхувам да бъда близо до този човек?“, „Защо ми е нужна любовта на този, който остава равнодушен към мен?“ Когато разберете, че проблемът е вътрешен, ще осъзнаете, че самоанализът е велико нещо.
Имате два пътя: или да се обърнете за съвет към психотерапевт, или да пробвате да решите проблема сам. Важното е да осъзнаете, че има нещо, над което трябва да се работи.

И така, какви типове привързаност съществуват?

1. Безопасна привързаност: „Близки отношения? Няма проблем“.
Ако в ранните си години детето получава цялата емоционална поддръжка, която му е била необходима, то развива т.нар. безопасна привързаност. Детето, което има емоционална връзка с майка си, се разстройва, когато мама излиза от дома, и се радва, когато тя се връща. То се отнася с подозрение към непознатите, но е готово да общува с тях, ако мама е с него. Мама за него е безопасното пристанище, от което може спокойно да отплува, изследвайки света, и в което винаги може да се завърне. Като възрастни такива хора точно така построяват отношенията си с романтичния партньор: те не се боят от близост, доверяват без опасения мислите и чувствата си на партньора, не се отказват от него, дори да им се струва понякога, че не всичко е наред.

2. Тревожна привързаност. „Ти не ме обичаш“.
При тази връзка детето изпада в истерия, в паника, когато майката излиза. Когато се връща, то отива при нея, но не влиза в контакт, дори може да я отблъсне. Панически се бои от непознати, плаче повече от другите деца и се страхува да изследва новото. Романтичните отношения на такъв възрастен са белязани с вечна тревога: той във всичко вижда потвърждение, че не го обичат. И започват репликите от типа на „И без друго зная , че не ме обичаш“, „Мислиш ме за дебела, нали?“. Всичко това иде от детството: тогава детето не е получавало потвърждение, че е обичано, и този страх си е жив у него.

3. Избягваща привързаност: „Да живеем паралелно“
Избягващата връзка е пълна противоположност на предходния вариант. Тук всичко е обратно: когато мама излиза, на детето му е безразлично. Връща се – отново никакви емоции. С непознати се общува без всякакъв страх, не се прави въобще разлика между майката и непознатите, с тях се общува еднакво спокойно и равнодушно. Да се установи близка връзка с такъв възрастен е необичайно трудно: той се бои от всякаква близост, интимните отношения за него са знак за опасност. На него му е по-лесно да не зависи от никого, а щастието на другите да не е свързано с неговото поведение. Да се обясниш в любов на такъв човек, означава да го отблъснеш завинаги. Той се страхува от близост – тя може да го нарани.

4. Дезорганизирана привързаност: „Сам не зная какво искам“
Дезорганизираната привързаност изглежда много странно: един път детето се хвърля в прегръдките на майка си, друг път я отблъсква и избягва контакта. Цялата работа е в това, че то едновременно изпитва потребност от ласки и любов, и в същото време се страхува да не бъде наранено. При възрастните е същото. Отстрани погледнато, изглежда така, все едно човек сам не знае какво точно иска и от това той подава противоречиви сигнали, които партньорът просто не е в състояние да изтълкува. Такива хора не умеят да контролират емоциите си, не са способни да намерят начина да се утешат и да дойдат на себе си, ако са разстроени. Да се общува с тях е сложно – не знаеш никога какво можеш да очакваш. Най-лошото е, че такъв тип привързаност се предава от поколение на поколение - не се разделяш с детските си травми и като възрастен предаваш това на своите деца.
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.