Anna.bg
Споделено
23 април 2015

Белегът

1 364
0
БелегътЗаведоха ни от училище в зоологическата градина. Вече бях ходила с родителите си, затова се надувах пред съучениците си и им разказвах разни случки от предишното си посещение и всички много се забавлявахме.
Хранихме патиците в езерото. Видяхме как лошо гледа бизонът. Доста време отделихме на мечката Марта, която се полюшваше и подрусваше и от време на време се изправяше на задните си лапи. В катеричките направо се влюбихме - идваха и вземаха от ръцете ни ядки и после много сладко си ги хапваха. Пауните переха опашки и издаваха специфичния си крясък. Близо до тях един дядо раздаваше балони на децата. Даде и на нас. Моят беше най- красивият от всички, цикламен, с малки бели цветчета по него, най-хубавият балон, който бях виждала в живота си.

Продължихме разходката из зоопарка. Стигнахме до клетката на тигъра. Той лежеше и приличаше на заспал. Не беше много интересен и тръгнахме към следващото животно, когато изпуснах балона си и той падна много близо до клетката на тигъра. Не можех да се разделя по този начин с любимия балон. Учителите вървяха напред и не ме видяха как прескочих малката ограда между пътеката и клетката на тигъра.
Започнах да се приближавам лекичко към балона, когато видях, че с мен е влязъл мой съученик и голям мой приятел - Добромир. Направих му знак да не се приближава, но той продължи. Почти бях докоснала балона, когато подухна ветрец и го залепи за клетката, точно там, където спеше тигърът. Макар и заспал, тигърът бе страшен, но не можех да се спра, красивият ми балон се поклащаше леко, като че ме викаше да отида и да си го взема. Двамата с Добро стигнахме до него едновременно и тъкмо протягахме ръце да го вземем, когато тигърът страшно изръмжа и ни докопа през решетките с ужасните си лапи. Видях как лицето на Добро плувна в кръв, а аз усетих силна болка в рамото.
Тигърът не спираше да ръмжи и да се опитва пак да ни достигне. Съучениците ни крещяха. Учителите ни измъкнаха и се опитаха да спрат кръвта. Работниците в зоопарка извикаха линейка и тя ни откара с Добро в болницата. Той беше пострадал повече от мен. Тигърът беше раздрал част от лицето и гърдите му. Моите рани на рамото не бяха толкова страшни. Изписаха ме след около седмица. Добро го държаха в болницата два месеца.

Когато излезе и се върна в клас, видяхме ужасния белег на лицето му. След около година родителите му се преместиха в по-голям град, където специалисти щяха да се опитат да скрият белега на сина им. Минаха години, без да знаем нещо за него.

Завърших училище. Приеха ме да следвам медицина и бях вече последен курс. Често ходех до градската библиотека и с часове четях. Бях отишла отново, имах много работа. След около половин час вдигнах глава от книгите и леко се протегнах. Огледах се. На съседната маса седеше млад мъж. Имаше нещо познато в него, но не можех да се сетя какво. В един момент мъжът се обърна към мен и видях белега на лицето му. Добро! Скочих от мястото си и се втурнах да го прегърна. Той се стъписа, но когато ме позна, се усмихна и също протегна ръце към мен. Изгониха ни от библиотеката, защото вдигахме шум и пречехме на останалите, но аз и не бях в състояние да продължавам да чета. Добро, приятелят, отново влизаше в живота ми!

Отидохме в близкия бар и се наприказвахме на воля. Оказа се, че Добро е студент последна година химия и учи в същия град. Изненадах се много, как не бяхме се засекли досега. Той обаче ми обясни, че не излиза много и прекарва времето си вкъщи. Зачудих се защо ли, Добро беше голям майтапчия и чудесен приятел, защо тогава ще се затваря вкъщи. Сякаш чул въпроса ми, Добро каза: „Виж ги как ме гледат, като че ли съм извънземен. Този белег плаши хората и не ми е приятно винаги да ме разпитват.“ Възразих: „Белегът нямаше никакво значение.“ „За мен има“, каза Добро. Станах права. Заявих му, че след като един път съм го открила след толкова години, нямам намерение да го губя отново. И да си знае, че няма да се отърве от мен. Добро се засмя и каза: „Както искаш, щом ти се стои с мен вкъщи.“

Нямаше значение, съгласна бях да го виждам където той пожелае, щом хората толкова го притесняваха. Започнахме да се срещаме всеки ден. В квартирата живееше със свой състудент и тримата изкарвахме чудесни следобеди заедно. Дадох си сметка как неусетно съм се влюбила в Добро. Той като че ли също ме харесваше, но нито казваше, нито правеше нещо. Един ден отидох малко по-рано в квартирата и там беше само съквартирантът му, който вече беше и мой голям приятел. Реших, че нищо няма да загубя, ако поговоря с него за чувствата ми към Добро. Той въобще не се изненада. Каза, че вече са говорили по темата и че Добро е лудо влюбен в мен, но се страхува да не го отхвърля заради ужасния белег на лицето му.

Точно в този момент той се прибра от лекции. Хвърлих се на врата му, започнах да го целувам като луда и да му повтарям колко го обичам. Добро пусна каквото носеше, вдигна ме на ръце и ме отнесе в стаята си. Там ме люби до забрава, докосванията му караха тялото ми да потръпва, целувките му ме разтапяха. Говореше ми нежно, наричаше ме своя любов, галеше ме. Беше вълшебно. Загубих представа за времето. На сутринта се събудих от погледа на Добро. Лежеше до мен в леглото и ме наблюдаваше. Усмихнах му се, но видях, че нещо го притеснява. Попитах го какво се е случило. Добро ми отговори, че дневната светлина го е отрезвила и ако реша да не съм повече с него заради ужасния белег, той няма да се сърди. Прегърнах глупчото. Целувах го по белега. Казах му за хиляден път, че белегът не ме притеснява.

Никога досега не бяхме обсъждали дали иска да го срещна с мои професори, които да опитат да го оперират. Добро беше скептично настроен. Много лекари до сега се бяха опитвали, но белегът беше много дълбок и не бяха постигнали никакви резултати. Аз не се отказах. Знаех, че медицината е напреднала много. Настоях да ме придружи при мой професор, чудесен специалист, който да го прегледа. Добро каза, че е готов да опита за последен път. Уредих му среща още същия ден. Професорът му направи обстоен преглед и каза, че единственият начин е операция - може би две или три операции, но има надежда белегът да изчезне напълно.

Добро беше готов на всичко само и само да се отърве от ужасния спомен от детството. Скоро го оперираха за пръв път. Бяха нужни четири операции и дълъг период от време за възстановяване, но резултатът беше поразителен - белегът изчезна. Само една тънка резка остана на мястото му, но професорът е сигурен, че и тя ще изчезне.

Вече не се притеснява да излиза пред хора. Даже ми предложи да отидем в зоологическата градина, където и двамата не бяхме ходили повече от 15 години. Трябваше да се изправим пред страха си. Съгласих се. Отидохме в неделя. Пред клетката на тигъра ни чакаха нашите бивши съученици, всеки с цикламен балон в ръка. Добро падна на колене и ми предложи брак. Приех, плачех и се смеех едновременно. Това място се превърна от най-ужасното в най-прекрасното за мен.
Вдигахме сватбата в зоопарка. Сега и двамата сме доброволци там, споделяме с децата нашите преживявания и се надяваме да се поучат от опита ни.
Автор: Сребрина
Етикети: Белегът
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.