Anna.bg
Споделено
21 април 2015

Червената рокля

2 395
0
Червената рокляПовишиха мъжа ми. Както се казва, получи предложение, на което не може да се откаже. Направиха го директор. Единственото, което трябваше да предприемем, беше да се преместим в по-голям град, нещо, което направихме веднага. Въобще не му мислихме много-много. Бяхме младо семейство с две малки деца, които аз гледах вкъщи, и увеличението на заплатата на мъжа ми ни идваше точно на място.

Мъжът ми получи и обширен кабинет с прекрасен изглед, служебен апартамент, служебна кола и ... секретарка. Една изрусена, силно гримирана, дългобедра особа, обличаща се силно провокативно с дълбоки деколтета и къси полички. И най- важното, племенница на генералния директор. Това означаваше само едно – че никога нямаше да бъде уволнена. Не ми харесваше. Мъжът ми също не я харесваше отначало, но месеците минаваха и интуицията ми подсказваше, че между тях двамата има нещо. Започнаха да ходят често в командировки само двамата. Понякога, когато се отбивах да видя мъжа си, усещах погледите на служителите, а мъжът ми се сърдеше, че съм го безпокояла, нещо, което никога до сега не го беше притеснявало. Вкъщи се задържаше рядко. Почти не обръщаше внимание на децата, а преди обожаваше да си играе с тях.

Усещах, че трябва да направя нещо, иначе с брака ми е свършено. Погледнах се в огледалото. Видях едно изморено лице, децата източваха цялата ми енергия. Хубавата ми навремето коса беше загубила блясъка си и имаше неопределена форма. От постоянното седене вкъщи бях наддала няколко килограма. С две думи, бях се изоставила, не отделях време за себе си, само къщата и децата запълваха дните ми. Освен това бях освободила мъжа си от всякакви задължения вкъщи, всичко вършех сама и нищо заедно с него.

Трябваше да се взема в ръце. Не исках мъжът ми да разбира, че съм се заела да смъкна килограмите, които имах в повече. Започнах да използвам всеки миг, когато децата тичаха, да тичам с тях. Мислех, че съм тренирана, но се оказа, че много съм се лъгала. Бързо се изморявах. Ядосвах се на себе си. Заех се сериозно със задачата, която си бях поставила. Освен това през почивните дни започнах да каня у дома новите приятели на мъжа ми заедно с техните семейства. Истината е, че се сърдеше и беше против тези събирания, но започна постепенно да му харесва - децата играеха, ние, възрастните, разговаряхме, после всички заедно сядахме на масата, а там бях олицетворение на добрата домакиня. Трябваха ми около четири месеца, за да си върна талията, която имах преди да родя децата. Мъжът ми не беше забелязал промяната ми.

Една вечер се върна и ми съобщи, че в края на седмицата трябва да присъстваме на вечеря, която кметът организирал за ръководните личности в града. Разбрах, че това е моят шанс да блесна и да си върна мъжа, за когото бях женена и когото обичах.

Имах един любим бутик. Бях си харесала прекрасна червена рокля, която като че беше шита за мен. Беше дълга до земята с цепки от двете страни, които при ходене откриваха бедрата ми. Горната част беше от прозрачна материя, която прилепваше по тялото ми и подчертаваше тънката ми талия. Беше обсипана с безброй червени камъчета, които образуваха прекрасни фигури, скриваха точно толкова, колкото трябваше да се скрие и оставяха въображението да работи. Имах нови сребристи обувки с висок ток, които чудесно се връзваха с роклята. В уречения ден казах на мъжа ми, че ще отида направо в ресторанта, след като сложа децата да спят. Той не се възпротиви. Имах достатъчно време да се приготвя на спокойствие. Вдигнах дългата си коса в семпла прическа. Бях си направила подходящ маникюр. Гримирах се съвсем дискретно - само подчертах очите си, напудрих се и сложих червило. Облякох роклята. Тя прилепна като втора кожа по тялото ми. Сложих малки брилянтчета на ушите си и пръстен. Погледнах се в огледалото. Нямах нито една забележка към външния си вид.

Бях готова да завоювам отново мъжа си. Извиках такси и то ме откара до ресторанта. Още щом прекрачих прага усетих погледите на всички насочени към мен. Точно този ефект търсех. Видях, че мъжът ми разговаря със секретарката си - като племенница на генералния директор тя винаги присъстваше на събиранията. Той не ме виждаше, но тя просто замръзна от учудване. Беше се облякла с пошла, откриваща всичко, къса рокля и имаше по лицето си поне два килограма грим. Приближих се с усмивка, поздравявайки познатите.

Стигнах до мъжа ми и леко го целунах по бузата, а той по навик обви кръста ми с ръце. Гледаше ме изумен – в последно време ме беше виждал само спортно облечена в дънки и широки тениски. Прошепна на ухото ми, че съм прекрасна. Обърна гръб на секретарката си и започна да ме представя на останалите гости и на кмета. Отвсякъде чувах комплименти и виждах възхитени погледи. По време на вечерята седях на масата срещу мъжа ми и той не откъсваше очи от мен. Секретарката му беше изчезнала някъде, но никой не се сещаше за нея. След вечерята имаше танци и с мъжа ми танцувахме до забрава. Изкарваме си чудесно.

В разгара на вечерта откъм тоалетните се зачуха викове. Обслужващият персонал се втурна да провери какво се случва. Започнаха да звънят по телефоните. Пристигнаха линейки и полицейски коли. Чудехме се какво става. От тоалетната изнесоха носилка и една тежко ранена жена на нея. После с белезници на ръцете, раздърпана и с клатушкаща се походка, изведоха секретарката на мъжа ми. Скрила се в тоалетната с бутилка уиски в ръка и с нож, който задигнала от една от масите. Чакала ме да ме убие, толкова била бясна на бляскавото ми появяване, че била готова на всичко. По погрешка обаче нападнала първата жена, облечена в червена рокля, която влязла в тоалетната. Жената беше получила тежки наранявания и щеше да й трябва време, за да се възстанови. А секретарката щеше да прекара години в затвора. Тази тъжна случка отрезви мъжа ми. Даде си сметка, че някои игрички са опасни и оттогава се грижи за мен както никога.

Семейният ни живот върви, децата са добре, а ние се опитваме да пазим с всички сили любовта си. Случи ли се да спорим за нещо, обличам червената рокля, която се превърна в наш талисман, и веднага разрешаваме проблемите си, защото знаем, че ние сме по-важни от тях.
Автор: Сребрина
Коментари в Facebook
Добави коментар
Информация
За да коментирате, моля влезте в профила си или се регистрирайте.